Понеделник, 28 Декември 2015 10:12

Майчини инстинкти на мерията в Узун буджак

Оценете
(2 гласа)

Вълчица с три вълчета храни и ярета близнаци

Кирил Еленчев

Предлагаме продължението на разказа на К. Еленчев за видяното и преживяното сред природата на Узун буджак, за неговите наблюдения върху взаимоотношенията между животните и хората по време на зимната мерия 1942-43 година.

(Началото виж: Майчини инстинкти в мерията Узун буджак - Кучка спасява рожбата на кошута )

„Очаквах с нетърпение появата на майката кошута да си потърси рожбата. Вървях внимателно пред стадото, когато козите отдясно се уплашиха. Гледам кошутата, вдигнала високо шия, с уши изправени нагоре и с разтревожен поглед да търси теленцето, като издаваше звук за примамка. Теленцето беше станало и тръгна по посока на звуците на кошутата-майка. Тя го видя и направи смел скок край зелениката. Кучката видя кошутата, следеше я с поглед, но не я прогони. Теленцето отиде при майка си. Кучката го следеше докато се отдалечиха в шубрака и се прибра при стадото.

Цял ден все мислех, защо постъпи така с теленцето тая гладна и свирепа кучка, страшилище за вълците, която има и кученца. Вечерта още с влизането в колибата започнах да разправям видяното и преживяното. Бай Кирчо не повярва:

- Не вярвам, тая кучка е толкова лошава и гладна, че ще го направи на парчета.

Дядо Димо ме попита:

- Момче, не можах да зема лафът. Повтори ми вярно, како стана?

Отново разказах всичко. Старият кехая замълча, почуди се и каза:

- Малко е за чудене и не е за вярване, ама я съм срещал и работи, които по не са за вярване, ама бяха така. Вярно беше. Кучката е лошава и гладна, ама и тя е майка има кученца. Вместо да нападне теленцето го е пазела, то е било още мокро. Та и кя му се е зарадвала, като майка. У нея е изчезнал зверският инстинкт и е надделял майчиният. Седните я да ви разкажа работи, които са още по за невярване.

Той се прекръсти и занарежда:

- Я бях още много млад и бяхме намесени с Петка Гърбата. Зимувахме край морето около Каланджа. Позапрячихме една падина. Наоколо гора, завет.

Овце и кози имахме четери фъндъка по двеста, триста брава. Колибата я по-препокрихме с шума и сас, ама си капеше, когато летеше. Сядахме върху кетуци и дремехме. Запомнете, овчарят ако го е грижа за стоката трябва да е кушкие. Овцете и козите на поляната, а той в колибата? Ше дойдат вълците, ше ги пръснат,... не може. Той човек, като седи и се подкрепя, най-благо спи. Зимата не беше лошава. Паша имаше, желък, трява и всичко изпролетя. Рядко имахме сугарни кози, ама имаше и та се повтаряха.

Един ден през април в единия фъндък козата още рано се окозила. Стара коза, която оправила яренцата-близнаци. Цял ден яренцатата вървели с майка си подир стадото. Козарят наблюдавал да не заспат яренцатата. Но на мръкване минали през един шупак. Слънцето било превалило. Той ги забравил и като докара козите на мандрата тогава се сетил. Затюхка се: „Бре козата с яренцатата я нема”. Още беше видело и хукна до там дето я гледал. Нема я. Като наближил шупакът се стевнило, ама видел сурнавище. Вълк е сурнал козата, пък от яретата нема лишан.

След дни един от козарите разправяше, че кучетата му зацирикали и когато той се напенал да види каква е тая гюролтия, кучетата наежени го посрещнали, но били уплашени. Той тръгнал заедно с тях и през дребната, но гъста гора нещо се движело. Насъскал кучетата, а той заобиколил и видял вълк. Отишъл на мястото и намерил леговище на окучена вълчица. Всичко наоколо било пълно с кокали. Имало и пресни. Забелязал, че на някои от кокалите месото е дърпано, но просмукано, ставало като пъздер, от което си помислил, че това са малки вълчета с още слаби зъби. Кехаята Гърбата каза: „Ще ни опожари тая вълчица. Имаме пушка и трябва да я очукаме и да махнем вълчетата.”

Времето беше хубаво. Двама овчаре взеха пушката и един барабанлия пищов. Единият беше козарят, който бе видял вълчицата и знаеше мястото, а то бе кужа далеко. Когато приближили, бавно се придвижвали.Почакали да огрее слънцето и вълчетата да излязат от канарата, в която имало дупка. Колко е дълбока никой не знаел. Пред дупката било голо като хорище.

Слънцето огряло и се фатили за главите. Пред дупката играели, боричкали се три вълчета, вече големи. А на канарата пред дупката две ярета малки, но бодри рипкали от камень на камень. Едното отишло и започнало да бута с главата си вълчетата и си играело с тях. По старият овчар, който носил пушката смахнал на другият да се махат, но тихо никой да не ги угади. Вълчицата я нямало, била е за храна в мерията.

Върнаха се на мандрата и разказаха на кехаята, а той ги попита: „Какви бяха яретата?” Отговориха му: „Едното врано, а другото гаресто. Същите наще”. „Бре, - извика Гърбата –Как да направим да ги фатим?” Най-възрастният овчар каза: ”Сички животни си променят характера, зависи кое време е. Земите песните на пилетата. Едни песни пеят кога се гонят и правят гнезда, други пеят кога пилят и опилят и друга, когато пилетата фръкнат от гнездото. Така са и вълците. Най-лоши са зимно време, когато са най-гладни. Лятно време са по-легални. Тъва вълчица сега е най-свирепа. Не кучета, но и човек ще разкъса. Много трябва да сме хитри. Защото тя ако само усети, че около дупката има кучета или хора може да унищожи яретата. Кя гледа как да спаси вълчетата си. За това трябва да се подмамят и изпъдят кучетата, там да не лаят, човек около котилото да не се мярка. Кя да не подуши куче и човек, а само козите от там да минат. Те ще се струпат около котилото, ще вземат да пробягват, някои ще вряскат и яретата ще излязат. Вълчицата няма да излезе, а камоли да нападне козите. Кя ще сгуши вълчетата зад нея, ше хми се зъби да не мърдат. Яретата имат друг инстинкт, ще гледат козите и ще ги преследят”.

Сичко стана, както старият кехая нареди и предвиди. Козите минаха около котилото на вълците. Започнаха да се трупат, да вряскат, да бягат, яретата излезли и преследили козите. Вълчицата и вълчетата напуснаха котилото и мерията и повече не я видяхме”.

Така каза дядо Димо. „И вълчицата е погледнала на яренцатата като майка. Не ги изяде, а ги е пазела и хранела. Яренцатат бяха сити и гладки. Ако вълчицата предварително усетеше, че има кучета и хора наоколо, щеше да напусне мерията с вълчетата и яретата. Когато срещне миналогодишните си вълчета, те веднага щеше да нападнат и изядат яретата. Малко е за вярване момчета, ама беше така. И много чудене няма. Инстинкта е силата на природата и нейните закони.”

Бай Кирчо, който ме упрекна, че не може да повярва на това, което разказах за кучката и новороденото еленче, слушаше много внимателно и, когато дядо Димо Мешков свърши, много възбудено и загрижено отсече:

-Бря, вярно ше е сичко. Госпокь е дал якъл не само на хората, ама и на животните.

И той зарасказва:

 

- Лъни една хубава яка звиска се оягни. Търсеше ягнето, но само се въртеше и два три дена не даваше на ягнето да суче. Я го подоявах. Една вечер пуснах ягнетата и гледам ягнето бяга да търси мене, а не майка си. Беше женско, вакло, много напето.Я го зех и започнах да търся майка му. Гледам я бляе, биколи стадото и души ягнетата. Като чу гласа на нейното ягне, което я носех, гледам я да бяга през овцете, право при мене. Възправи се върху ми и заблиза ягнето. Я ги го подадъх и кя така му замърка. Забута го да суче и гледаше да го скрие от мене. Почудих се, бря кя бя помислила, че съм го взел. Много ги домиля. Това бе нещо, което ме учуди, ама както каза кехаята, това е било майчин инстинкт.  .”

Прочетена 501 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 10:39

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.