Събота, 19 Декември 2015 15:40

Майчини инстинкти в мерията Узун буджак

Оценете
(1 глас)

Кучка спасява рожбата на кошута

 

Кирил Еленчев

В броевете, когато „Зелен туризъм” се отпечатваше на хартиен носител представихме разказаните от инж. Кирил Еленчев „Истории за жабки”.

( виж:Отново ИСТОРИИ ЗА ЖАБКИ)

След това се уверихме в големия интерес към книгата на К. Еленчев „Мерията”.

В тази и следващи публикации ще предложим няколко откъси от черновата на големия разказ за преживяното от него през зимата (от Димитровден до Гьоргьовден) на 1942-43 г., като чирак с козите на мерия в Узун буджак:

„Узун буджак е най-красивия кът не само на моята планина – Странджа, но и на всички планини. Есенно време  тук гората е с различни разцветки. Едни от други по-красиви. Намесата на човека тук отсъстваше. Природата сама си туряше ред и затова в тази мерия всичко бе красиво. Дъбът и букът бяха като господари на гората и грижливо съхраняваха сред себе си – брякини, мушмули, осика, мъждрявка. Главно в долчините имаше много дрян, а край китните полянки круши, киселици и рядко джанки. Специални грижи дъбът и букът отделяха за храстите от зеленика. Тя тук беше на почит и уважение. Гъстотата на високите дървета около зелениковите храсти намаляваше и слънчевите лъчи проникваха и галеха зелените им листа. На пролет едрите кичури цвят гълтаха енергия от слънцето и увеличаваха уханието си. Сред тоя чуден свят от горски видове, живееше на воля различен пернат и космат животински свят. Птици имаше на всяка крачка. От орехчето та до орела. Всичко пееше, цвърчеше, бухаше.

Тук почувствах как сред неписаните закони на прородата се живее волно и щастливо.Бях на 16 години. Планината кръстосвах на длъж и шир. Но тук богатството на бужаците, живота на добитъка и пастирите ми оставиха нови преживявания, нови спомени. Най-впечатляващи ми бяха срещите с косматите обитатели и с всеки от тях намирахме общ език. Нямаше ден да не се срещна със заек, катеричка, сърна, елен, свиня или вълк. Аз винаги ги очаквах. Мъчех се да разбера как се променя поведението и отношението им към мен, а това бе езикът им. Прекрасно се разбирахме помежду си. Живеехме съобразявайки се един с друг.

Една сутрин подбиваше южняка и времето бе топло. Позакъсняхме защото добитъкът лежеше по ятаците и не бързаше да става. Заедно с козето стадо се отправих към Големия буджак. Той е по-дълъг, имаше повече паша, а и денят вече ставаше по-голям.

Бях изминал вече доста разстояние със стадото. Предстоеше ни да заобиколим и да пременем през дъбрава със зеленика. Кучетата залаяха и загониха. Докато заобикалях един зелен храст видях стадо елени да бяга пред кучетата. Само кучката бе заела стойка на няколко метра пред зелениката. Усетих че пред нея има животно. Приближих се, но тя така ми изръмжа, че спрях. Хванах здраво кривака и тръгнах. Тя разбра, че ще я ударя, ако се опита да ме ухапе и започна да върти опашка. Когато я приближих, гледам пред нея едно малко теленце, още мокро. Наскоро отелено от кошутата. Мъчи се да става и гледа кучката. Очаквах, че кучката ще се нахвърли и ще го разкъса, затова имах готовност да и попреча. Когато втренчих поглед в нея, разбрах че тя няма намерение да посяга на живота му. То беше много мило, с очички току що видели чудния бял свят. Аз от дете, с помощта на моите учители и съветници, мъдреците – кехаи можех вече свободно да разговарям с овчарските кучета. Техният език бе впечатляващо разбираем. Четеше се в тяхната реакция и поведение. Те слушаха каквото им кажеш и много отговорно изпълняваха задълженията си. Когато за втори път отидох да видя какво гледа кучката, погледът и не бе на звяр, готов да нападне безсилното мило същество, а поглед втренчен, но дружелюбен и мил. Клатеше ту едното, ту другото ухо, леко поклащаше опашка. Козината и бе спокойна, но вътрешно бе много напрегната.

Кучетата, които гонеха стадото елени се завърнаха и с устремен бяг се насочиха право към теленцето, което се мъчеше да става. Преди аз да им се скарам, кучката така страшно изръмжа, наежи козина, стана и показа големите си бели зъби, че те веднага спряха. Тя им беше майка.

Отдъхнах си и то така дълбоко, че поетият напрегнат въздух изведнаж излезе от устните ми със звук. Обмислях бързо какво трябва да направя. Най-внимателно да действам, за да не предизвикам промяна в  поведението на кучката. Знаех, че ако разбере, че искам да и отнема теленцето, тя ще скочи ще го хване да шийката и ще го скрие в близката зеленика. Тя вече отговорно го охраняваше и затова изръмжа на другите кучета, на които и аз се скарах и подгоних.

Прибягах и набързо върнах стадото. Очаквах с нетърпение появата на майката кошута да си потърси рожбата. Вървях внимателно пред стадото, когато козите отдясно се уплашиха. Гледам кошутата, вдигнала високо шия, с уши изправени нагоре и с разтревожен поглед да търси теленцето, като издаваше звук за примамка. Теленцето беше станало и тръгна по посока на звуците на кошутата-майка. Тя го видя и направи смел скок край зелениката. Кучката видя кошутата, следеше я с поглед, но не я прогони. Теленцето отиде при майка си. Кучката го следеше докато се отдалечиха в шубрака и се прибра при стадото.

Цял ден все мислех, защо постъпи така с теленцето тая гладна и свирепа кучка, страшилище за вълците, която има и кученца. Вечерта още с влизането в колибата започнах да разправям видяното и преживяното. Бай Кирчо не повярва:

- Не вярвам, тая кучка е толкова лошава и гладна, че ще го направи на парчета.

Дядо Димо ме попита:

            - Момче, не можах да зема лафът. Повтори ми вярно, како стана?

Отново разказах всичко. Старият кехая замълча, почуди се и каза:

            - Малко е за чудене и не е за върване, ама я съм срещал и работи, които по не са за вярване, ама бяха така. Вярно беше. Кучката е лошава и гладна, ама и тя е майка има кученца. Вместо да нападне теленцето го е пазела, то е било още макро. Та и кя му се е зарадвала, като майка. У нея е изчезнал зверският инстинкт и е надделял майчиният. Седните я да ви разкажа работи, които са още по за невярване.

Той се прекръсти и занарежда:

            - Я бях още много млад и бяхме намесени с Петка Гърбата. Зимувахме край морето около Каланджа. Позапрячихме една падина. Наоколо гора, завет.

Овце и кози имахме четери фъндъка по двеста, триста брава. Колибата я по-препокрихме с шума и сас, ама си капеше, когато летеше. Сядахме върху кетуци и дремехме. Запомнете, овчарят ако го е грижа за стоката трябва да е кушкие. Овцете и козите на поляната, а той в колибата? Ше дойдат вълците, ше ги пръснат, не може. Той човек като седи и се подкрепя най-благо спи. Зимата не беше лошава.Паша имаше, желък, трява и всичко изпролетя. Рядко имахме сугарни кози, ама имаше и та се повтаряха.

Един ден през април в единия фъндък козата още рано се окозила. Стара коза, която оправила яренцата-близнаци. Цял ден яренцатата вървели с майка си подир стадото. Козарят наблюдавал да не заспат яренцатата. Но на мръкване минали през един шупак. Слънцето било превалило. Той забравил и като докара козите на мандрата тогава се сетил. Затюхка се: Бре козата с яренцатата я нема. Още беше видело и той хукна до там дето я гледал. Нема я. Като наближил шупакът се стевнило, ама видел сурнавище. Видял накъде вълкът е сурнал козата, но от яретата не намерил лишан”.

 

За продължението виж: Вълчица храни ярета близнаци.

Прочетена 460 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 10:40

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.