Вторник, 05 Юли 2016 03:00

Вълкът от Стомненски дол

Оценете
(4 гласа)

Повечето имена на местностите в романа на Дико Фучеджиев „Студеното отдалечаване”са истински. Стомненски дол е истински и сега продължава да тече близо до кладарската местност „Селище” и до светилището на АнтиПаска. Вълкът също е бил истински, без да има редовни документи за месторождението му. Наистина по-подобен начин е бил застрелян вълк от единия от двамата последни колибари в района, които общо са представени от главния герой на книгата. Истинска е била и Стомната (голям керамичен съд), която е дала името на местността „Стомната” и оттам на близкия дол. Стомната има своя известна (след изваждане от земята) и неизвестна (преди заравяне) история. Стомната, дала името на дола и сега може да видите при посещение на музеите в Малко Търново.

„Браяновеца погледна овцете, скупчени край стъргата на егрека, после поляната и както бе посегнал да удари кучето, замръзна. В края на гората, там, където поляната свършваше, стоеше вълк.

Вълкът бе едър, очевидно мъжкар, стоеше спокойно, малко на верев към гората и наблюдаваше овцете и човека.

Браяновеца не се уплаши, той бе изненадан. До такава степен, че стоеше като истукан на столчето и по някое време усети ръката си да отмалява. Пипна инстиктивно ножа в пояса, но вълкът не обърна внимание на това движение. Стоеше, без да помръдне, като човека, не отместваше погледа си от онази начална съблазън, която бе го привлякла, и имаше вид на дълбоко замислен.

Не само замислен, изглеждаше и ужасно самотен.

Овцете и козите стояха скупчени край егрека, те бяха замръзнали, всяка в различна поза, но всички обърнали глави нататък, към края на гората, и нищо не бе в състояние да отклони вниманието им от това нещо там.

Браяновеца се усмихна, защото се сети, че никоя от тези овце и кози не бе виждала вълк, както и той не бе виждал повече от двадесет години.

По един прастар инстинкт той се надигна, разпери ръце и викна:

  • Юбря-а-а-а!

Всъщност гласът му прозвуча твърде слабо.

Но вероятно повече от разперените ръце, вълкът неохотно се обърна и бавно , с лек тръс влезе в гората....

Вълкът продължи с ленив тръс през гората към Стомненски дол. Там, в една бърлога, вкопана във висок недостъпен бряг, се бе родил преди много години, а ако съдеше по непроменения свят наоколо – преди векове. Нямаше намерение да влиза в бърлогата – излязал бе много отдавна и завинаги оттам. Но около нея можеше да се намери някакъв кокъл, макар и оглозган до тебеширено бяло...

Нямаше нищо по-добро и по-спокойно от тази гора. Намираше се храна, планината бе пълна с храна и безопасни убежища. Храната никога не го затрудняваше, тя бе особено лесно достъпна в местата, където господар бе човекът. Вълкът никога не можа да проумее какво е това човекът и може би поради тази причина испитваше неутолим интерес към него. Обичаше да го наблюдава, в територията, която бе обитавал в младите си години, течеше голяма и бистра река и край нея се заиграваха деца. Застанал на стръмния склон и скрит за човешко око, вълкът гледаше децата, които се плескаха в топлата речна вода, докато биволите кротко лежаха в прохладни гьолове. Гледаше ги с неутолим интерес и усещаше, че иска да отиде при тях, да вземе участие в игрите им. Един прастар инстинкт го задържаше да направи крачката и по някое време си тръгваше озадачен и объркан от видяното и от желанието, което нещо не му позволяваше да удовлетвори.

Гората бе колкото голяма и дива, толкова и оживена,дишаща и пулсираща. Не само от животни и птици, а от хора и от техните стада. Вълкът не срещаше взаимност в човека и това го караше да се уединява навътре в непроходимите места на планината и да отива към човешките обиталища само тогава, когато бе много гладен. Защото не винаги можеше да утоли глада си в гората.

Това бе особено тежко в судените зими с дълбоки снегове, които дълго не се топяха, гората бе сведена ниско от лед, клоните се трошаха със звънък трясък. От кошарите идваше топъл и замайващ дъх, който го караше да пренебрегва предпазливостта и да се прехвърля през високи два метра плетища, за да стигне до излъчващата жива и съблазнителна топлина плячка. Обикновено в такива случаи срещаше човек с огън в ръка, не много далечните му роднини –кучетата – лаеха яростно, макар и рядко да се решаваха да влязат в открит бой с него и особено с глутницата.

Планината и гората от векове бяха едни и същи, той познаваше всяко долче и дърво и все пак ставаше нещо, което не можеше да разбере. Изчезваха все повече човешките гласове, заедно с тях кучетата и кошарите. В такова време вълкът неусетно се прехвърли далеч на юг в планината, където сякаш нищо не се променяше.

Не знаеше колко време бе минало, но непреодолима тъга и любопитство го влечеше назад, към местата на младостта му и той не устоя на притеглянето. По познати пътеки се върна в родното си  място.

Човешките гласове все така ги нямаше, дори вече никакви не се чуваха, а планината се огласяше от рев на непознати същества. Когато ги видя, вълкът лесно проумя, че те не могат да се ядат.

И докато се луташе самотен и озадачен в познатите родни места, до обонянието му достигна упойващ дъх на овца. Тръгнал безпогрешно по него, вълкът видя на поляна в гората малобройно стадо. Овчарят седеше пред колибата, а в краката му се мотаеше куче.

Толкова бе удивен и изненадан, че не спря в гората, а продължи и излезе в края на поляната, на открито. Отдавна не бе виждал човек и се загледа в него, без да обръща внимание на овцете, които хукнаха подплашени към колибата. ...

Човекът пред колибата бе стар, вълкът чувстваше и знаеше това от многобройните им срещи в тези няколко месеца. И старостта още повече го тласкаше към него, трябва да имаше нещо сродно между тях и това сродно бяха многото изживяни години в планината.

Застинал неподвижно, вълкът с огромни усилия преодоляваше желанието да се затича към човека, възбуждаше го и го привличаше и овчата миризма, която дразнеше и без това празния му стомах.

Но сега, докато гледаше стария човек и вдъхваше овчата миризма, той усети слабост в железните някога мускули, съблазанта го привличаше, но той все не можеше да тръгне.

Решителният тласък даде смътният спомен затези няколко месеца, в които обикаляше една безлюдна планина, без хора и без добитък, населена със странни и остри шумове, които го плашеха, съвсем подивелите някогашни места, оскъдицата на храна. Животът му бе станал труден и самотен – не срещна свой събрат в постоянните си скитания.

Имаше един клин от стадото най-близо до гората. Като не отделяше погледа си от човека, вълкът се спусна към този клин, но тичането не му спореше, защото видя как овцете бързо се прибраха към колибата. Той продължи да тича и не съзнаваше, че тича към човека, загубил бе интерес към овцете. Искаше да се доближи до човека, да вдъхне неговата миризма и да завре муцуна в краката му, да отдъхне от своята старост и самотност....

Вълкът тичаше право към него, сякаш бе забравил за избраната овца, ..Докато се прицелваше, Браяновеца помисли, че е срещнал погледа на звяра, нещо повече, стори му се, че безкрайно дълго се гледат очи в очи.

  • Господи, какво е това чудо – прошепна той и натисна леко спусъка.

Изстрелът неочаквано го оглуши и той почувства как едрите съчми се забиват в тялото на животното, безпогрешно разбираше точния изстрел, както и профучаването на съчмите, без да засегнат целта. Сигурен в попадението, той се отказа от втори изстрел и свали пушката.

 

Както тичаше устремен, вълкът спря, сякаш се сблъска със стена, приклекна назад, седна на задницата си, безмълвен и учуден, постоя така може би половин минута и изведнаж се килна на една страна, простря се и повече не мръдна.”

Прочетена 480 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 11:28

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.