Сряда, 25 Септември 2013 13:47

Защитени растителни видове в айтоския район

Оценете
(10 гласа)

Представя инж. Митко МИТЕВ

Невероятното растително разнообразие, с което е дарена нашата страна прави българската флора уникална. Основните причини за това са от различно естество, носейки белези както от климатико-географски, така и от геолого-географски характер. Като се започне от запазването на нашите земи от заледяване през големите геологични епохи и се свърши с твърде големите различия на климатичните влияния върху тях поради особеното й геоложко положение, се е оказвало непрекъснато въздействие върху растителността по отношение на нейното запазване, разширяване и разнообразие. Като се прибави и силно нагънатия и пресечен планински релеф, картината става още по-пълна, сложна и многостранна.

Всичко това е станало причина у нас да се „заселят” и намерят оптимални условия за развитието си растителни видове, които са единствени представители на европейския континент. Много характерно в това отношение е бодливото сграбиче (астрагалус арнаканта) – старолатинско име, известно сред местното население като генгер. Този своеобразен и изключително интересен растителен вид е разпространен у нас единствено върху характерните със своята обезлесеност, скален състав и сухост планински възвишения на изток и запад от гр.Айтос.

Преди да бъде посочен точният ареал на разпространение днес, е нужно да се припомни, че родът Астрагалус включва над 2000 вида, разпространение в Азия, Америка и Европа. Високата стойност на Астрагалус арнаканта (обобщаващ вид, наименование за айтоския, кримския и кавказкия генгер) като представител на този голям род се изразява преди всичко в неговото рядко разпространение. Голямата отдалеченост на тези единствени и самостоятелни едно от друго находища на генгера, както и пътищата за тяхното обособяване на тези места, все още не са получили задоволително научно обяснение.

Професионално описание за описание на този вид в България прави проф.Ст.Георгиев. В описани спомени, в разговор със свои асистенти, професорът казва: „За пръв път през 1888г. видях сравнително малко екземпляри от това растение в околността на гр.Айтос. А през 1893г., когато отново минах по тези места – хиляди.Картината е и сега пред очите ми – плътни, бодливи туфи от астрагалуса, високи половин метър и повече, покриват навсякъде баирите на изток и на запад от града. Гледаш и не можеш да повярваш – в България ли си или в някоя камениста пустиня, осеяна с полухрасти.”

Проф.Ст.Георгиев пръв открива, че нашенското растение не се покрива съвсем с описанието на Маршал Биберщайн, направено по кримски материали. По-късно той пише: „В учебниците по растителна география Astragalus arnacantha [ по негов превод „овчетръново клинавче” – арен, арно – овца, овен и акантус – трън, бодил (идва вероятно от това, че се яде от овцете) ], се посочва като елемент на малоазиатските степи, разпространен на Балканския полуостров единствено в България - край гр.Айтос. Знаех това още от студенството, но едва преди 10-12г. се „срещнах” с него по айтоските баири. Картината по тях и на изток от природната андезитна склуптурна група „Трите братя” и на запад по склоновете на голото възвишение Хисар ме порази с необикновения си вид. Физиономически тя действително наподобява степен или полупустинен ландшафт, а самите растения, силно разклонени в горната си част и с почти плоска повърхност, напомнят миниатюрни акации от африканските савани или смалени пинии (вид бор). В сравнение с големите си туфи, цветчетата на астрагалуса са съвсем дребни и се гушат незабележими някъде всред копринено-влакнестите листа и бодли.”

Всички в айтоския край знаят бодливото туфесто клинавче под името генгер (гингер), макар на малцина да е известно, че това малко странно име е арабска чуждица и не означава нищо повече от българското трън, бодил. По-старите жители на околността помнят, че през някои от миналите бедняшки години селяните опърляли бодлите на генгера, очуквали го със сопи и хранели с него гладния добитък. Понякога през есента овчарите палели храстите или го изкоренявали, за да поникне на пролет на тяхно място трева за паша. Не е забравен и старият обичай на Заговезни да се въртят из улиците запалени туфи от генгера, които с буйното си горене и пращене карали малчуганите да немеят от възторг пред тези своеобразни фоерверки. Ала най-често генгерът бил използван от местното население вместо дърва като гориво в пещите и огнищата. И ако днес той все още се е запазил, въпреки някогашното му масово унищожение, би могло да се обясни единствено с добрата му приспособеност към местните климатични и почвени условия, към плътните андезитни скали, в които тънките му корени проникват надълбоко и през най-тесните пукнатини, по които малко други растения могат да се задържат. Обилният млад подраст от генгера и „настъплението” му по терени, които до неотдавна са били заети с гори и храсталаци, още веднъж потвърждават високата му жизненост в борбата за съществуване.

Близкородствените на айтоския генгер видове, рапространени предимно в Предна Азия и Средна Азия, са известни под името трагакантов астрагалус. Всички те са ниски, бодливи храстчета, от които при срязване изтича каучукоподобен сок, наречен „гуми трагоканта”, широко използван като сгъстител в текстилната промишленост, фармацията и др. У нас към тях се числи и тракийското клинавче (Astragalus thracicus), което е разпространено нарядко в югоизточната част на страната.

Доскоро се смяташе, че айтоския генгер се среща още в Кавказ и Крим, но в последно време схващанията претърпяха промени.Най-напред стана известно,че растението в Кавказ показва някои различия от класическия кримски тип и беше отделено в самостоятелен вид около 1960г. Грузински ботаници, посетили заедно със свои български колеги околностите на Айтос и още тогава изказали съмнение върху принадлежността на генгера към Кримския вид.

Няколко години по-късно М.Иваничвили го описал като нов вид за науката под името Astragalus aitossiensis ( айтоско клинавче). С това голямата група на българските ендемични растения се увеличила с още един крайно интересен представител.

Ето как по-късно е описан айтоския генгер във „Флора на България”– том VI: „Корените мощни.Бодливо туфесто растение, туфите широки, високи 30-35см, клоните дълги 3-8см, най-често 7см, силно сближени, полусферични. Стъблата гъсто разклонени, 30-35см. Междувъзлията вълнести, гъсто покрити с бодливи оси на листата и с прилистници; страничните бодли разперени встрани,връхните бодли стърчащи нагоре – всичките мъхнати. Прилистниците до 18мм. Дълги, ципести, ланцетни, дълго заострени, влакнести, по ръбовете -влакнесторесничести. Листата 2-4см. дълги, чифтоперести. Листчетата 4-5(6) двойки, 10-16мм. дълги, 2-3мм. широки, ланцетни, по-рядко – линейни, на върха бодилесто заострени, насочени с върховете си нагоре, от двете страни гъсто сиво наплъстени. Съцветията 1,5-2см. В диаметър, продълговати или главести, в основата на годишните издънки. Прицветниците около 2мм. широки, равни по дължина на чашката, слабо влакнести. Цветовете приседнали по двойки, сбити в дъното на листните пазви. Чашата 7-8(9)мм. дълга; зъбците линейноланцетни, разскъсано осилести, равни по дължина на тръбицата, бяло дълговлакнести, в основите си голи. Венчето белезникаво жълто или розово.Флагчето 14-18мм. дълго, продълговато, на върха широко закръглено, стеснено в средата и в основата отново разширено със стърчащи ушички, прошарено с розови жилки.Крилцата 13-15мм. дълги. Ладийката малко по-къса от флагчето – 6-7мм. дължина, 2-3 мм. широка, към основата постепенно стеснена, от към гърба изпъкнала. Плодниците са продълговати, бяло влакнести яйчници и до 10мм. дълги, на върха извити, голи и само в основата си влакнести стълбчета. Бобът 2-5мм. дълъг, елипсовиден или продълговато яйцевиден, гъсто влакнест или бяло наплъстен, най-често едносеменен. Семената бъбрековидни. По сухите склонове на Айтос, най-често върху силно ерозирани андезитни и варовити терени между 100 и 350м. Надморска височина.Ендемит.

Интересно е да се отбележи, че в „Атлас на ендемичните растения в България” – 1992г., издание на БАН, Айтоски клин (генгер) е записан с латинското име Astracantha aitossiensis Ivanisch. Първата дума е събирателно от трите вида генгер – в Айтос, Кавказ, Крим. Втората дума произлиза от името на града – Айтос. Третата – ботаника – грузинец М.Иванишвили, който пръв описва айтоския генгер като самостоятелен.

Днес Айтоския генгер е включен в Червената книга – том I в категорията – „рядък”. Обявен е за защитено растение под името Astragalus arnacantha. Намира се в състояние на застрашеност.Определен е като терциерен реликт (предполага се, че по времето на каменната ера, терциера, Айтоските възвишения и Кримския полуостров са били едно цяло и от там в последствие се създават близки био и еко условия за развитие на това растение). Понастоящем Айтоския генгер е включен в европейския списък на застрашените и ендемитни растения с категория „рядък”.

Високата стойност на генгера не се крие само в обстоятелството, че е рядък ботанически вид с най-ярко изразени ксерофитни качества. С голямо основание той може да се разглежда и като единствен по рода си природозашитен вид у нас, благодарение на голямата му приспособителна способност към посочените условия, придобита в еволюционно-историческото му развитие.

Ето защо следва да съсдадем всички условия за запазване на тази истинска наша растителна реликва , за която следващите поколения ще ни

бъдат благодарни. Всъщност това е наше основно задължение, особено сега, когато природозащитното дело се нуждае от нормативни бази и критерии. Нека местното население бъде най-добрия пазител на този изключителен вид!

Единственото в страната находище от бодливо сграбиче, намиращо се в землището на гр.Айтос е с площ от 249 ха.

Със заповед № 1799/30.06.1972 г. на Министерството на горите и опазване на природната среда е обявено за природен паметник. Държавен горски фонд и се охранява от Държавно лесничейство – Айтос. (ДВ,бр.59 от 1972 г.)

Прочетена 32309 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 11:50

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.