Сряда, 25 Септември 2013 13:45

В Странджа преди шестдесет години

Оценете
(4 гласа)

Първото посещение на академик Даки Йорданов в Странджа е преди деветдесет години, преди осемдесет годни започва подробно проучване на българската част на Странджа. Предлагаме разказани пред Стефан Станев спомени за проучване флората на Странджа и за откриването край село Кладара на странджанското сапунче.

Странджа. Планина с легендарно име и древна природа, единствена и неповторима в цяла Европа. Прастара геологическа суша, земя, разположена между две близки морета и останала далеч от кватернерните заледявания, в дълбоките си влажни долове тя е запазила реликтна терциерна растителност от еуксински тип, представена най-често от горите на източния бук (Fagus orientalis) с подлес от вечнозелените храсти понтийски рододендрон (Rhododendron ponticum), понтийско дафне (Daphne pontica), лавровишна (Laurocerasus officinalis) и др. Съществуването на такава растителност, характерна за северното крайбрежие на Мала Азия (подножието на понтийските планини) и Задкавказието (Колхида), дълго е оставало неизвестно за научния свят. Едва към двайсетте години на нашия век, когато със сигурност се установило разпространението в Странджа на най-характерния понтийски елемент – рододендрона, познат още като странджанска зеленика, природоизпитателите с интерес и почуда обърнали поглед към планината. По-нататък най-голям дял в проучването на нейната флора имат българските ботаници и на първо място акад. Н. Стоянов, акад. Б. Стефанов и акад. Д. Йорданов.

През 1922 г. Н. Стоянов изтъква връзката на странджанската растителност с растителността по северното крайбрежие на Мала Азия; през 1924 г. Б. Стефанов публикува изследванията си върху горите на планината, а през 1937 – 1938 г. излиза голямата статия на Д. Йорданов “Растителните отношения в българските части на Странджа планина”. Същите автори съобщават и десетки нови родове и видове за България от Странджа, описват оттук и някои нови за науката растения. Между тях е и странджанското сапунче (Saponaria stranjensis), намерено през 1934 г. от Д. Йорданов.

Акад. Даки Йорданов обичаше да си спомня понякога за своите проучвания в Странджа. С тази планина бяха свързани 7-8 години от младостта му, години на много творчески радости и на много трудности, защото и по неговото време, както и преди, вътрешните и части оставаха все тъй слабо населени и мъчно достъпни.

- Бях свикнал с несгодите и не ме плашеше нищо. Къде ял, къде спал, пеш от село до село и от застава до застава – така беше – започна академикът своя разказ за „странджанските” си години и за сапонарията. – За пръв път посетих Странджа през 1921 г. заедно с Николай Стоянов, Борис Стефанов и зоолога Петър Петков. Стоянов и Стефанов тогава бяха асистенти, а аз току-що завършил Университета. По време на тази екскурзия бяха намерени и публикувани от тях едни от най-интересните странджански растения. Странджа ме плени. Мина година, две, пет, а тя все ме теглеше и аз все повече заживявах с мисълта да се заема с нейното проучване. Пък и годеницата ми беше от Бургас, сетне станах бургаски зет. Много ботаници бяха идвали и писали за Странджа, кой повече, кой по-малко, ала цялостно и системно изследване на нейната растителност нямаше и аз с голяма любов и ентусиазъм се заех с тази нелека задача. Започнах през 1931 и продължих до към 1938 г. Работех много активно, правех по 10-12 дневни екскурзии през различни вегетационни периоди – от ранна пролет до късно лято. “Затъвах” из девствените гори на прочутата местност Узунбуджяк (сега резерват), спусках се в дълбоките влажни долове с рододендрона и бродех покрай брега на морето от Резово до Мичурин, тогава беден и пуст, без следа от почивни станции и къмпинги. Когато бивах във вътрешността на планината, най-често нощувах по заставите. Офицерите и войниците ме посрещаха много добре, радваха ми се и ме очакваха – див край, а аз асистент в Университета и доктор по ботаника – за тях бях голям човек, учен човек. От заставата ми даваха магаре или конче за багажа, храна, понякога пращаха и войник да ме придружава до по-отдалечените и опасни места. Постовете бяха нарядко, границата не се охраняваше много строго, а турските войници се държаха дружелюбно с нашите граничари. Бояха се много от дивите прасета и все гледаха да ги прогонват на българска територия, а когато нашите минаваха оттатък, на техния бряг, и там преследваха прасетата, те се радваха и ги насърчаваха. Аз също минавах често Резовска река, за да събирам някои по-интересни растения. Турските граничари ме познаваха, викаха ми “професор ефенди”, а щом разбраха, че знам добре турски – съвсем им се издигнах в очите (нали съм от Омуртаг, турски зная от дете). На турския бряг на р. Резвая намерих най-напред и сапонариата.

Спомням си много добре. Беше към средата на юли 1934 г. Вървях надолу покрай реката близко до село Кладара (сега Сливарово), оглеждах се насам-натам, събирах растения и си водех бележки. И тогава на една скала отвъд, близо до брега, забелязах сапонариата. Виждах ясно туфите и, плъзнали по скалата, и тъмнорозовите и цветове. Сърцето ми заби. Подобно растение не бях събирал. Минах бърже реката и се покатерих на скалата. Да, наистина, такова растение дотогава не бях срещал нито в Странджа, нито на друго място в страната. Да се определи до семейство беше лесно – веднага разбрах, че е от карамфиловите. “На силене ми прилича – помислих си аз и заразглеждах по-внимателно цветовете му с лупата. – Не, не е силене! Силенетата имат три стълбчета на плодника, а тук са две. Сапонариа? Да-а-а, това е сапонариа, но коя? Официналис не е, белидифолия съвсем не е, прилича само на глутиноза, ала с тези тесни листа и вдървеняло стъбло е ясно, че и глутиноза не е. Тогава? ...Още едно ново растение!“ зарадвах се аз. За тези три години, откакто проучвах Странджа, вече бях намерил доста нови за планината и някои нови за България растения. “Дали това ще е някой нов за Странджа средиземноморски вид, или пък нещо съвсем ново? – питах се развълнуван аз. – Дано!” Повъртях се още малко наоколо, откъснах няколко екземпляра и отново се върнах в .... България. Наблизо до същото място, пак по скали край брега на реката, намерих сапонариата и в наша територия. После, след всичките в такива случаи справки, сравнения, колебания и т.н., можах да се убедя, че видът е нов за науката. Нарекох го Сапонариа странджензис, за да напомня винаги с името си станалата ми тъй близка Странджа планина.

През следващите 3-4 години, докато траяха проучванията ми, все се надявах да намеря растението и на друго място в планината, но не би! То растеше само там, по силикатните скали край двата бряга на р.Резвая, източно от с. Кладара и никъде другаде. Можеше да се предполага, че се отнася за силно локализиран странджански ендемит, макар да не се знаеше дали пък го няма навътре в турската част на планината. Може би след време ще бъде съобщено за там? Вместо това пет години по-късно сапонариата беше намерена в ....хербария на Стрибърни! Вацлав Стрибърни, многозаслужилият учител в Садовското земеделско училище и извесвтният събирач на растения, покрай материалите, които изпращаше на проф. Йозеф Веленовски в Прага и на някои европейски хербарии, остави няколко големи сбирки и в България. Една от тях беше закупена през 1919 г. за хербария на Царския естественоисторически музей, а по-късно друга, също тъй голяма сбирка – от Държавния земеделски изпитателен институт в София. След време тя беше предадена на хербария в Агрономическия факултет на Университета и при ревизиране на материалите двама наши ботаници – Тома Георгиев и Борис Китанов, откриват сред тях и сапонариа странджензис, събрана от Стрибърни в Източните Родопи далеч преди мен, още през 1901 година мисля... Впочем аз имам тази статия на Георгиев и Китанов, тъй че можем точно да видим как беше. Да ето: “Арденски Родопи, м. “Шейтан Кюприя”, юли 1901 г.” Само че тогава е била допусната грешка – растението е определено за Силене супина и по такъв начин находката на Стрибърни е останала близо 40 години неизвестна. Година по-късно сам Китанов намери сапонариата по същите места в Източните Родопи, пак по брега на Арда, на около 40 км източно от първото находище. Дали растението се среща все още там, не знам, тъй като от едната страна беше построен язовир “Студен кладенец”, а от другата – язовир “Ивайловград”. Но в Източните Родопи ги има и на други места.

А в Странджа? Не съм бил по онези места оттогава, ето вече близо четири десетилетия. Малкото селце Кладара, Резвая, скалите край брега... Иска ми се да отида още веднаж там, ала все съм зает, все не остава време.

Наскоро след нашия разговор акад. Даки Йорданов почина. Може би друг от нас, по-младите ботаници, ще посети този далечен край на родината, за да каже дали расте още там, по скалите край Резовска река, недалеч от с. Сливарово, рядката сапонариа с красивите тъмнорозови цветове.

По: Стефан Станев, Звезди гаснат в планината, изд. БАН, С., 1993, с. 118-123

Прочетена 731 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 11:54

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.