Петък, 25 Август 2017 16:16

Използват ли българите, откритата от кавхан Исбул и хан Маламир благодат?

Оценете
(2 гласа)

Хан Маламир: Сто пъти бран ще водя, сто пъти ще умра, ако е нужно, но тази земя да бъде моя, да бъде българска завинаги!

Последното изречение в тази публикация е въпрос, зададен от хан Маламир не само към кавхан Избул, но и към всички, които се възприемат като техни наследници: „Дали Небето ще е склонно в бъдеще към нас, допуснем ли такава благодат да пустее неизползвана?”

Благодат, за която хан Маламир е готов: „Сто пъти бран ще водя, сто пъти ще умра, ако е нужно, но волята на Тангра ще изпълня! А знаеш ли каква е тя? Тази земя (отнася се за земята около лечебните извори край с. Стефан Караджово), макар и под Големия прокоп да е, да бъде моя, да бъде българска завинаги!”

Нека читателите се опитат сами да си отговорят за склонността и оценката на Небето, доколко тази благодат е била използвана от наследниците на хан Маламир, през различните периоди след него.  

Как се използва през последните години, ще им помогнем, като се позовем на отзиви на хора, дошли от далечни страни, подобно на хан Маламир, да търсят лечение. Един конкретен случай. Спряхме се да налеем вода от чешмата до къщата-музей на Стефан Караджа. Видяхме се с  инж. Иван Кожухаров, който ни разказа за възхищението и за възмущението на французите, които наскоро били на лечение в Стефан Карджово. Били много възхитени, защото, след като обиколили без резултат лечебниците на цяла Европа, само за няколко дни в Стефан Караджово се почувствали много по-добре. Били много смутени и възмутени, защото не можели да приемат за нормално поведението на българите, които мълчаливо наблюдавали как тази благодат си отива неизползвана в реката. Както би казал хан Маламир, пустее неизползвана.

В друга публикация ще разкажем за неуспешните опити на БАЕСТ да се предизвика промяната. Караджовци да се самоорганизират и поемат отговорността за бъдещето на селото. Заедно, като общност да работят за  възраждане на Стефан Караджово, като център за оздравителен туризъм.

Бъдещето трябва да открие своите дълбоки корени в миналото. Предоставяме на читателите възможност да последват творческия дух на покойния Киро Дженков и да направят една интересна екскурзия във времето. Заедно с кавхан Исбул и хан Маламир да се пренесът в по тези земи и в първата българска държава на Балканите  през годините 832 и 833.

Откриването на лечебната сила на тези извори е описано Киро Дженков в Глава XVІІ  на книгата  „Мечът на Тангра”, коята е част първа от трилогията  Любов и корона:          

„Исбул седеше на стола, изнесен под шарената сянка на ореха, израснал пред самия дворец и замислен гледаше мокрещата рана върху рамото на Маламир. В края на пролетта и начало на това лято някакво насекомо го ужили и за по-малко от две седмици ухапаното място се разлюти, възпали се и сега върху него бе отворена неприятна мокра рана. Знахарите от Плисков и Мундрага  опитваха  какви  ли  не билки и мехлеми, но нищо не помагаше. Сърбежът не му даваше покой и младият хан не можеше да спи нощем, не се явяваше пред боилството и постоянно молеше кавхана да му намери лек. Придворните всеки ден водеха знахари, пускаха различни баятелки при него, но раната вместо да загасва започна да се разпространява. Исбул се притесни, а Маламир изплаши.

         – Исбуле - продума ханът, седнал като него в стол със затворени очи и лице, отправено към клоните на ореха, - небето изглежда ме прокле за нещо. Съмнявам се за какво може да е то. Такива рани съпътстват човека до последния му ден. Те се размножават и идва миг, когато болният заприличва на парче гноящо месо. В такова май ще се превърна, ако за месец-два не намерим изцеление.

         Като каза парче месо, Исбул си спомни един случай, който с нищо не би го впечатлил, ако не ставаше дума за лечение на рани. Беше миналото лето, когато кръстосваше горите под Големия прокоп. Дъбравите на юг от него бяха ничия земя и в нея истински господари се чувстваха пастирите и християнските отшелници. С появата на войскари в този край, отшелниците изчезнаха, а пастирите станаха по-предпазливи. При-видно живееха на ромейска земя, но всъщност те бяха напълно свободни хора. Василевсът Теофил, пък и неговите предшественици, не полагаха грижи за контрол и пазене на граничната линия, тъй като не беше напълно изяснено къде минава и населението по нея не се ангажираше със служба във войската, нито пък плащаше някому налози. Това бяха люде, потомци на някогашното тракийско племе одриси, които още от римско време се чувстваха независими, а непокорството им бе основна черта.

         – Ювиги  -  замислен   проговори  Исбул, - ще  ти разкажа нещо, което сега се сещам. Веднъж, когато бях на Прокопа, ловувах със стражите в дъбравите на Диамопол. На три часа езда южно от твърдината срещ-нахме местни пастири. Бяха подкарали няколко коня и волове, покрити навсякъде с гнойни рани. На въпроса ми къде ги водят, отговориха, че отиват да ги лекуват. Полюбопитствах да видя как ще го направят. Придружих ги и се озовах пред голям извор, от който бликаше изобилно топла вода. Отначало помислих, че това е лечебния извор, но пастирите ме предупредиха, че от тази вода ще вземат само за себе си да пият, защото тя лекува разни болежки в човешкото тяло и била много полезна за вътрешностите му. От този извор карахме още четвърт час на югозапад и стигнахме каменист връх, целия от варовикова почва. На самото му било, от голямо каменисто гърло, бликаше бистра като сълзи вода. Тя не беше топла, каквато пихме на първия и нямаше нейния възкисел вкус с особена миризма, а беше студена, без мирис. Там заварихме още няколко мъже с различни животни. Никой от тях не подозираше, че аз съм кавханът на България, защото често срещат наши ратници, от Прокопа или от становете, дето държим в близост до Тонзос. Те са свикнали с тях и не се впечатляват, нито плашат, но все пак са предпазливи. Заварените вадеха с ведра вода от извора и поливаха обилно покритите с рани животни. “Ще им помогне ли!” - запитах аз, а един ми посочи пасящи наблизо коне с лъскав, хубав косъм. “Виждаш ли ги - отвърна той - тези красавци бяха по-зле от тия, дето ги водите!” Той помисли, че съм с пастирите, с които отидох. “От тази вода изчезват всякакви рани и пъпки.” Та, ювиги, щом лекува животни, защо да не лекува хора? Нищо не ни пречи да отидем, да пробваме!

         Три  дни  след това предложение, придружени от ханската свита, Маламир и Исбул преминаха Източен Хем и през Аетос и Девелтун се озоваха при Големия прокоп. Пътуваха отново без всякакви отличителни знаци и погледнати отстрани изглеждаха на обикновена ратска стотна.

         От Девелтун продължиха на запад, преминаха целия Прокоп и след като пренощуваха в Диамопол, тръгнаха пряко на юг. Навсякъде дъбравата беше прохладна и свежа, гъмжеше от птици и дивеч, а от кло-ните ù се носеше тих шепот като приспивна песен. Маламир се наслаждаваше на тишината и спокойствието, с което майката-природа и Тангра обгръщат тази земя и все повече в душата му напираше желанието да я завладее, да стане българска. Трудно ли беше това, след като тя не принадлежеше никому, тя беше просто на ония люде, които сами не знаеха какви са. Защо пределите на ханството ще бъдат само до Прокопа, а да не са далече на юг, да стигат Адрианопол, който дядо му бе превзел и владял? Само защото баща му подписа мир с Империята и възвърна на ромеите морските крепости с Адрианопол? Защото Константинопол отстъпваше земята Загоре с Диамопол, Проват, Боруй и Филипи? А от Филипи и Проват не изтегляше населението и тагмите си, само обещаваше. Докога във Вла-херна щяха да хитруват, да протакат, да лъжат и се възползват от търпението на Плисков? Докато ханството отслабне брански и страхът от походите на дядо му Крум заглъхне? А, не! Маламир не възнамеряваше да позволи това. Зад гърба си в престолнината остави-ха Боилада да събере достатъчно войскари. Тук - в южните теми, външните боили и коловърите също сформираха отряди конници и пешаци, укрити сега в разкошните дъбрави наоколо, но когато дойде денят ще  ги  прехвърлят  в  подстъпите към спорните твърди ни. Императорът Теофил се надяваше на помощ от военноизселниците отвъд Дръстър, но и за там Маламир бе помислил. Изпрати племенника си Пресиян с пет надеждни боили, със силни дружини. Едно лето след като бе дошъл за първи път в тези дъбрави и на Прокопа, Маламир виждаше, че животът тук не беше се променил с нищо. Горските поселища, скрити от Плисков и Константинопол си бяха същите, людете им живееха необезпокоявани от боили и жупани. За това едва ли някой от тях се интересуваше от владетелите или ханството. Къщите и колибите им бяха сгушени сред ве-ковни дървета, защото тук през лятото беше хладно, а зиме имаше дърва за огрев в изобилие, защото Плисков бе далеч на север, а Константинопол далеч на юг и властта на двете престолнини тук не се чувстваше. Лековитите води, долу в ниското и тук на височината, бяха привлекли пастири и орачи, кожари и ковачи, многобройни майстори занаятчии, чиито жилища имаха мази и кухни, тавани и сайванти, кошари и обори, пълни с плодове и животни. Маламир виждаше това население и мислеше какво да направи, за да остане то българско. Защото се намираше южно от Прокопа и решеше ли се въпроса с Филипи и Загоре, то оставаше на ромеите. Не можеше ли нещата да се стъкмят така, че окопната граница да бъде само защитен земен вал, каквито старите ханове са построили край Плисков и някъде из стария Онголс, където той не беше още ходил? Не можеше ли да принуди Империята да признае за гранична линия веригата от височини на Голямата Авролева, които така добре се виждаха от мястото, на което свитата построи лагера си. От това място ханът гледаше далече на юг и север, на изток и на запад и навсякъде виждаше гори и поляни, потънали в зеленина и спокойствие.

         Край извора, в който ханът започна да се къпе по цял ден за лечение и удоволствие, идваха какви ли не люде. Пъстри и разнообразни в дрехите, те бяха такива в говора и наречията си, в начина си на живот и вярата си в боговете. Често се чуваше съскащият език на гърците, звучните гласове на славяните, които идеха чак от Източен Родоп да търсят избавление от различни болежки и твърдият ясен говор на местното население, който представляваше странна смесица от гръцки, славянски и някогашен тракийски. Основното в тях беше славянският корен на думите, та всички се разбираха.

         Исбул нареди да направят бивака за Маламир на най-високата точка над извора, която се намираше не повече от петстотин крачки западно от водата и пред-ставляваше поляна до грамада от канари.

         Един следобяд, връщайки се от къпане, Маламир видя, че върху камъка, не далеч от шатъра му, един стражник дялаше нещо. Звънът от чука и длетото му глухо отекваше в тишината и като че ли се стопяваше в полуизгорелите треволяци наоколо. Ханът го приближи, но улисан в работата си, войникът не го видя. Седнал под заслона на ленено одеало, той сръчно поставяше острието на длетото върху прашната повърхност и ведно с умерените удари на чука, си тананикаше:

              – Могъщи татко наш, Тангра,

              ти, който си навсякъде, във всичко,

              не ни изпращай болести, тъга

              не спускай мъка на земята!

 

              Отдай човеку здраве и живот,

              дари го с доброта безкрайна

              и нека с песен, труд и пот,

              отиде си от светлината!

         Той чукаше и тананикаше, докато дошлият не клекна зад гърба му и го запита:

         – Хей, стражнико, какво твориш?

          Майсторът, видял хана до себе си, понечи да се изправи и поклони, както се изискваше, но Маламир сложи длан на рамото му.

         – Не ставай! Не е нужно. Какво си решил да направиш върху тази скала?

         Малко объркан от внезапната поява на владетеля, стражникът отвърна:

         – Ами… то, ювиги хане, искам да издялам едно голямо седло, един трон, та да даде Тангра да възседнеш тази земя, да яздиш върху седлото и да я владееш от трона!* (*Въпросният трон и до днес се намира в землищито на с. Стефан Караджово – Ямболско в района на минералния извор, наречен Крастав кладенец, върху канарите на Баш чардак. Не е проучен.)

         Вълна от топлина и радост заля сърцето на великия. Съмнението му, че животът и стремежите на владетеля са били за обикновените люде винаги чужди от помислите им, изведнъж изчезна.

         – Слушай, стражнико, направи тук каквото си решил, а когато се върнем в Плисков, ще ти поверя друга работа. Ще искам да издялаш върху каменна колона надпис, за който ще те възнаградя богато. За работата и за молитвата ти отправена към Тангра чрез песен, ще те повиша по ратски.

          Той потупа по рамото стражника и доволен тръгна към шатъра, в който току-що се бе събудил от сън кавхан Исбул.

         – Кавхане - с радостен блясък в очите се обърна към него Маламир, - знаеш ли, че между стражите от свитата има каменари?

         – Има всякакви! - отвърна с безразличие запитаният.

         – Чуй какво искам от теб! - продължи Маламир. - Изпрати Окшум в околността да намери подходящо място за голям ратски лагер. После повели на Докс да замине в лагера под Диамопол, при Тонзос и да свали тамошните ратници на мястото, намерено от Окшум!

         – Ти сякаш си прочел мислите ми! - усмихна се кавханът. - Тъкмо това възнамерявах да сторя. А къде да е бъдещият стан, няма смисъл да пращам Окшум да търси. Аз го знам вече. Тази земя я познавам от по-рано. Видя къде е изворът с топлата вода. На половин час друм с кон, в северозападна посока, има поляна, много удобна за бивак. Там ще го направим. Още утре заран Докс ще замине.

         Двамата седнаха пред шатъра. Пред погледите им се виждаха надалеч четирите посоки и все още радостен от случката с каменоделеца, ханът запита:

         – Исбуле, като познаваш този край, кажи ми на коя височина са онези очертания? - и той посочи пряко на изток.

         – Това е, ювиги, възвишение, откъснато от Голямата Авролева, чийто силует виждаш по на юг. Тук всяка местност има име, но е тракийско или гръцко и аз не съм го чувал. За тази височина мога да ти кажа, че е владение на една израилка. При една обиколка из дъбравите веднъж се отбих при нея. На самия връх, тя притежава малък замък, изцяло като тези на ромеите, с всичките му удобства. Бащата, наш славянин, водил търговски отношения с Адрианопол и ред други големи ромейски твърдини. Търгувал с приморските крепости Одесос, Анхиало и Месамбрия и всичките му търговски дела се правели на тази височина. От това, което видях в замъка, аз съм му дал свое название. На входната му порта - голяма, обкована като плисковските - има изобразена девойка с ловен лък. Навярно замъкът е още от римляните, когато са владеели тези земи и те са изобразили богинята си на лова. Бил е ловен замък на някой патриций. Сегашната владетелка е много красива девойка - не зная, може и съпруга да е вече, казва се - Сара и аз заради нея и изобразената на портата, съм нарекъл височината - Сара с лък.

         При тези думи Исбул погледна Маламир в очите и се разсмя.

         – Ювиги, такова е моето название, но бъди сигурен, че тази височина има друго име. Понеже не знам какво е, затова съм я нарекъл тъй.

         – Че какво като има друго? - вдигна рамене Маламир. - Каквото и да е, то е чуждо, а защо ние, българите да не я именуваме както си решил - Сара с лъка? Та бащата на тази Сара казваш, е купец? Не можем ли да се възползваме от него и да закупим овни, телета и брашно за ратниците, дето ще докараме?

         – Не мога да ти кажа! - сега Исбул повдигна рамене. - Трябва първо да се свържем с него. После имай предвид, че може да не му се нрави, дето се настаняваме близко до Сара с лък, тъй като дори и тази височина, на която сега седим, той брои за своя. Цялото местно население му е в услуга, поддържа го. С една дума, той е тукашен боил.

         – А дали не би се страхувал, че ако откаже, ще го прогоним от Сара с лъка? - запита Маламир.

         – И това не знам! - отново вдигна рамене кавханът. - Нужно е да проверим.

         Маламир не каза нищо повече. Той стана, влезе в шатъра, където го очакваше следобедната закуска и като взе от голямата керамична чиния, поставена върху  масата,  сочна дюля, погледна раната на рамото  си.

От къпането възпалението беше стихнало, червеният ù тен изчезнал, а повърхността ù се бе превърнала в тънка кафява коричка. Още няколко потапяния в лековитата вода щяха да са достатъчни тя да омекне и сама да се отлюспи от кожата.

         Дълбоко в себе си българският владетел благодари на Тангра за дарения чудесен извор и си повтори на ум думите, чути в песничката на каменоделеца-стражник:

                ………………………………….

                ………………………………….

                “Отдай човеку здраве и живот,

                    дари го с доброта безкрайна,

                    и нека с песен, труд и пот,

                    отиде си от светлината!”

         “А дали Тангра теб те е дарил с доброта безкрайна? - чу сякаш някакъв глас в себе си ханът, притвори очи и продължи да дъвче бавно. - Добър ли беше като постъпи така с брат си и след като в утрешния ден ще изоставиш тази благословена земя в ръцете на християните? - шептеше гласът. - О, хане, небето отреди теб на престола да я отвоюваш за българите! Да ги дариш с дъбравите, полята и лековитите води, които те лекуват, да ги дариш с живот!”

         Сърцето му заби силно и като преглътна последната хапка, извика:

         – Кавхан Исбуле!

         Изправената фигура на извикания се яви на входа.

         – Какво има, ювиги?

         Видял пребледнялото му лице със затворени очи, Исбул се спусна и го хвана за раменете.

         – Какво ти стана, ювиги? - разтърси той вцепененото тяло на младия хан.

Без да отвори клепачи, Маламир пое дълбоко въздух и изпускайки го на пресекулки, изшептя:

         – Кавхане, знай едно! Сто пъти бран ще водя, сто пъти ще умра, ако е нужно, но волята на Тангра ще изпълня! А знаеш ли каква е тя? Тази земя, макар и под Големия прокоп да е, да бъде моя, да бъде българска завинаги! Погледни! - сега той посочи с пръст раната си и сам погледна на там.  - Колко знахари и врачки се мъчиха да я погасят - не успяха! Тук, за дни, Тангра ме отърва от нея! Аз видях и още нещо! Когато бяхме при топлите извори, воловете на четиримата пастири имаха пиявици. Докато пиеха, пиявиците паднаха. Водата отърва животните от паразитите. Тази земя е благословена! В нея има оренда, каквато едва ли се намира нейде другаде под слънцето! Току-що някакъв глас ме запита - дали Тангра ме е дарил с доброта, дали ще съм добър, ако в утрешния ден изоставя тази благодат в ръцете на християните? И към Боруй Тангра е дал подобни извори, за туй че бран ще има. Къде са били дедите ни, та тези блага са днес в ръцете на ромеите?

         – Ювиги - прекъсна го кавхан Исбул. - Нали за туй събираме войскари? Нали за бран се готвят днес коловърите на Девелтун, Русокастрон, Диамопол и всички послища между Тонзос и Хебър. Нали за туй сме с тебе тук, на юг от Прокопа? Но нека първо да разберем до край дали Влахерна ще удържи на договореното с баща ти? Не бива да се хващаме за меча току-тъй! Бранта е кръв, а смърт кръвта е! Едва ли Тангра ще прости подобно нещо! От нас Небето иска да сме милостиви, живота да щадим!

         – А животът нас ще пощади ли, ако не запазим туй, що Тангра ни отрежда? - запита замислен Маламир.

         Той се  заслуша  в  глухите удари на длетото, долитащи иззад шипковите храсти между шатъра и камъка, върху който дялаше стражникът, погледна объркания донякъде Исбул и добави:

         - Дали Небето ще е склонно в бъдеще към нас, допуснем ли такава благодат дапустее неизползвана?”

От З.Т.: Текстове от книги на Киро Дженков се използват в публикации на „Зелен туризъм” със съгласие и съдействие на издателство „Божич”

 

Прочетена 199 пъти

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.