Понеделник, 17 Юли 2017 07:52

Несбъднатата мечта на Васил Иванов Кунчев и на дякон Игнатий

Оценете
(1 глас)

На 18 юли се навършват 180 години от рождението на Апостола на българите. По добре ще разберем поведението на Левски, като политически деец, ако познаваме дейността му, както в църквата, така и като учител на децата и на родителите.

Дълбоката следа от тези години личи от последната му изповед пред отец Тодор Митов. Пред него Васил Левски заявява: „Каквото съм правил досега, съм го правил в полза на народа, ако в нещо съм съгрешил, моля Богда ми прости. А ти, отче, ще ме споменуваш в молитвите си като йеродякон Игнатий.”

Книгата на Желяз Кондев осигурява добра възможност да открием този малко известен период от живота на Васил Иванов Кунчев. Предлагаме няколко страници от документалната повест „книга първа Аростола на българите”:

Един намусен ден в края на ноември 1858 година хаджи Василий гостуваше на сестра си. Разговорът им видимо не вървеше гладко.

- Слушай какво ще ти река на тебе, братко. Наслушах се на обещания! Колко време мина и продължаваш да въртиш и сучиш за Василчо. Или не можеш да намериш друг като него, смирено да ти слугува. Учи се от бати ни Генчо – каже ли нещо сторва го. То детето търпи, старае се да ти угажда, ама знай, това ще е до време!

- Чакай бе, Гинче, ти както ме подхвана и на бесило ще ме качиш.

- На бесило няма да те кача, ама със зъби и нокти ще се боря за доброто на детето си.

- Затуй съм дошел и аз, за неговото добро да говорим.

- Неговото добро ще дойде, щом изпълниш, каквото ми обеща, пък и на Васил. Помниш ли каква ни беше уговорката още преди шест години, когато дойде при тебе?

- Не съм забравил, сестро, но сега ни е потребен един монах, та викам си, това няма да му попречи на големите науки, занапред дори ще му бъде от полза.

- Ох, братко... Почваш пак старата песен. Сигурно догодина ще измислиш нещо друго. Докога?!

- Туй което съм обещал, ще го изпълня рано или късно.

- Стига да има кой да те чака!

- Що тъй думаш, сестро...

- Всеки ден идва при мен Василчо и стане ли дума за Русията, очите му светват, толкоз години живее с тази надежда...И сега, ако склони и на тази ти прищявка, обещаното остава ли?

- Разбира се, аз държа на думата си, пък, както ти рекох, монашеството ще му бъде само от полза.

- Добре, ще поговоря с него, ще му предам твърдата ти дума за учението, пък каквото той реши.

- Мисля, че се разбрахме. Като дойде днес, поговорете си спокойно. Василчо е разумно момче и сигурно ще склони. Речи му, че на него не съм казал, щото е редно да поговоря първо с тебе. Довиждане, остани със здраве и Бог да те закриля.

Гина дълго размишлява как да подхване разговора с Васил. Излезе на двора, хвана една кокошка, набързо я подготви за тенджерата, и я сложи да се вари. Прати Петър да каже на батко си Христо тази вечер непременно да си дойде.

Свечеряваше се, когато пристигна Христо, след него и Васил. Смесени чувства вълнуваха Гина. От една страна, много и се искаше Васил да продължи образованието си, от друга – той вече е голям и сам трябва да реши как да постъпи, пък много добре знаеше, че не му се нрави службата при вуйчо му.

Сложи на софрата големия гювеч с варената кокошка. Щом вдигна капака, приятен аромат изпълни стаята. Донесе и тавата с кисело зеле, люти чушки, разчупи хляба.

- Ха сега, заповядайте, хапнете си и ще говорим, зер искам да ви кажа нещо. Вече не сте малки, трябва всинца нещо да решим.

Най-любопитен се оказа Петър:

- Ако е за добро туй, което ще ни кажеш, кажи го сега, апетитът ще ни се усили. Ако е лошо, нека да хапнем, че тогава.

- Виж го ти, нашия Петър... не ще да си сгорчава хапката.

- Откога не сме били заедно на софрата, бате Христо... Ний с мама, май все постничко ядем: бобец, леща, просена каша. Що не вземете да идвате по-често, че да си хапваме блажно.

- То всеки ден мръвка не може, Петьо – каза Васил. – Не си мисли, че ний в метоха ядем кой знай какво или пък Христо в хана.

- Тъй думаш, но кой ви знай, пък и с постните манджи борец не се става.

- Хайде не спорете, деца, да ви явя защо съм ви повикала. Петър попита дали е е за добро или лошо, ако можех сама да реша, нямаше да сте тук. – Обърна се към Васил и продължи:  - Всинца ще решим, ама най е важно какво ще каже батко ви Васил, че за него се отнася.

Васил взря учуден поглед в нея.

  • Що думаш, мамо?! Отнася се за мен, а аз хабер си нямам.

  • То и аз днес научих, сине, вуйчо ти Василий ми яви.

  • Какво си е наумил пак!?...

  • Той за твое добро иска да го стори.

Васил скочи, прегърна майка си и възторжено извика:

- Русия, най-после ще уча в Русията, братчета! Колко години чакам тази вест. А защо вуйчо не ми каза, сигурно е решил първо теб да зарадва, да ме изненада. Цял живот ще съм му благодарен!

Гина още повече се смути – как да му каже, че преди Русия брат и поставя нови условия... Васил продължаваше да сипе хвалебствени слова към хаджи Василий. Гина сложи ръка на рамото му и извърна поглед встрани – нямаше смелост да го погледне в искрящите от вълнение очи.

- И в Русията ще идеш, сине, наближава и тоз ден. Сега вуйчо ти иска първо... да станеш монах.

Сякаш гръм удари. Васил рухна като подкосен на мястото си. Всички замълчаха и го гледаха съчувствено.

- Рече ми, че не се отрича от обезателството си – опита се да го успокои Гина.

- Той все тъй дума, а после... Докога?!

- Знам, прав си, аз същото го попитах. Приказката ни хич не беше лека, ама какво можех да сторя, всичко е в неговите ръце. Накрая му рекох, че ти ще решиш, не си малък да ти се меся.

- Нямаш вина, болно ми е, че те е огорчил.

- Каквото решиш, това ще бъде! Аз винаги съм на твоя страна, ти и братчетата ти сте моето упование на тоз свят, инак бих склопила очи, да ида при татко ви...

- Що думаш, мамо! – Скочи Христо. – Батко, изпълни и туй желание на вуйчо, виждаш майка се тормози.

- Знам, че мене няма да ме питате – продума Петър, - ама и аз мисля като бате Христо.

- Всичко разбирам...Слаб ни е халът да решаваме сами съдбините си – процеди през зъби Васил. – Ще изпълня и таз прищявка на вуйчо, макар и да не вярвам, че това ще бъде последното му условие.

- Дай Боже, да е последно – прекръсти се Гина, - инак голям грях сторих пред чедото си, Господи...

На 7 декември 1858 година трябваше да се извърши церемонията по въвеждането на Васил Иванов Кунчев в монашески сан в Сопотския манастир „Свети Спас“. За случая дойдоха Гина, братята му, вуйчо му Пею, калеко му Андрей, братовчеди и братовчедки, много гости и близки от Карлово. Васил беше в манастира още от предния ден с вуйчо си и братовчед си Васил Генчев.

Започва церемонията. Васил и вуйчо му застават в средата на храма, наметнати с голяма черна мантия, която покрива главите им. От олтара излиза дядо Кирил, отива до тях и пита:

- Как е калугерското му име, отче?

- Игнатий – отговаря хаджи Васил.

Отмятат мантията настрана, дядо Кирил се обръща към Васил:

- Как се зовеш, чедо?

- Игнатий.

- От днес ти ставаш Божи чедо, трябва да дадеш обет пред Бог за целомъдрие и нестежание.

- Давам обет.

- Послушание към църквата, духовния отец, да се посветиш на уединение, благочестив живот, любов към християнските добродетели, постоянна молитва, трудолюбие?

- Давам обет и пред вси миряни.

Последните му думи смутиха дядо Кирил, той се поизкашля взе ножицата да извърши самото пострижение. Хвърли я встрани от Игнатий, той я взе от пода и му я подаде – така до три пъти, според ритуала.

Излезе от храма и се спря при майка си, прегърна я. Гина тежко въздъхна и една сълза парна бузата и.

 

Дякон Игнатий

Не мина година от ръкополагането на Игнатий и той отново трябваше да се съгласи с настояването на хаджи Василий да отложи отиването си в Русия. Този път го склони вуйчо му Генчо, когото изключително уважаваше и зачиташе мнението му, а той бе сигурен, че Игнатий сам ще се откаже от мечтите си и ще се отдаде изцяло на народното дело.

През лятото на 1959 година Пловдивският митрополит Паисий ръкополага Игнатий за йеродякон. Преди да подпише клетвеното обещание, митрополит Паисий го пита:

- Даваш ли обещание, че ще водиш такъв живот, и, че ще служиш на светата Църква така, както изискват нейните свещени канони, за да запазиш святостта и целостта на скъпия залог Христос?

- Да обещавам, владико, добавям и миряните. – И се подписа.

- Нека сам Господ Бог, комуто си се посветил да служиш, ти бъде помощник и покровител през целия твой живот – благославя го митрополитът.

Оттогава дякон Игнатий служи в църквата „Света Богородица“ в Карлово и помага на вуйчо си, с когото продължават да живеят в метоха. Мечтаната Русия отново е забравена от архимандрит Василий, който през 1861 година тръгва за Божи гроб и оставя Игнатий да служи в църквата и помага на майка си. По това време между по-будните младежи в града все по-често се говори за призива на Раковски. Те с нетърпение очакват деня, в който ще се озоват при него в Сърбия.”

 

Из „Апостола на българите“

Желяз Кондев

 

Прочетена 226 пъти

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.