Вторник, 23 Май 2017 17:48

„Голямата язма” във Влахов дол край нестинарското село Припор

Оценете
(5 гласа)

Акад. Михаил Арнаудов за Родината на нестинарството

 

Преди началото на нестинарските празници в три публикации представихме книгата на Тодор Гондов „По дирите на нестинарството от Маджура до ЮНЕСКО”. В  книгата авторът разкрива и значението на водата от свещените извори (аязмите) при извършване на нестинарските обряди. Самите извори са много важен елемент при формиране на сакралните пространства в нестинарските землища.

Виж: Сакрални пространства в нестинарските землища

Влахов  дол и „Голямата язма” са в землището на село Кладара  Там е имало пет одърчета, освен кладарското и на другите четири съседни селища. Съвсем наблизо, над светилището във Влахов дол, в местността „Ангеловци”, се намира кладарското манастирче на Св. Костадин.  Такива има и край другите села. Самото название „Голямата язма” показва междуселищния или регионален характер на светилището във Влахов дол. Аязмата е наследството останало от разселеното нестинарско село Припор.

След Тодор Гондов ще представим текстове и на други академични изследователи и на местни краеведи, свързани с темата за „Голямата язма” и за „Родината на нестинарството”. Един от най-авторитетните изследователи на нестинарството е академик Михаил Арнаудов. През своя, без няколко месеци, вековен живот той на няколко пъти се връща към темата за нестинарството. Ще представим темата с кратки откъси от „При нестинарите в Странджа. Впечатления и материали от едно пътуване в 1933 година”.  

От  първата част І Нестинарството до 1932 година само няколко изречения от началото:

„След като преди години писах за последен път върху нестинарите в Източна Тракия, изнасяйки и обяснявайки подробно техните обредни и верски старини, които будеха такъв голям интерес (Студии върху бълг. обреди и легенди, І – ІІ (1924), 7-244, „Нестинари в Тракия” и очерка „Екстаза и мистика”), през пролетта и лятото на 1933 г. ми се удаде отново случай да посетя тия места и не само да събера нови данни за нестинарството, но и да наблюдавам непосредствено екстатичната игра в огъня, както и цялата празнична церемония в дните на Св.Св. Константин и Елена. Макар да бях идвал в нестинарските села още през 1914 година, аз не бях доволен от събраните тогава показания и въпреки тях и публикуваните по-рано описания, някои от перото на вещи фолклористи, все подхранвах съмнение, че може би важни страни на този отживял култ и на местните вярвания остават неотбелязани или недостатъчно подробно изтъкнати. И понеже нестинарството, по всичко съдено клони към изчезване, необходимо беше да се побърза със спасяване за науката на всичко онова, което е обичай и предание, религия и поезия в средата, която го поддържа. Да се вникне във всички особености на обредното изпълнение, да се разпитат по възможност повече стари и нови свидетели, добре запознати с бита на населението, да се разбере по силата на какви възрения и условия е виреела и още вирее странната мистерия – това ми се струваше твърде примамлива и дори неотложна задача.

...

От следващата част ІІ Нестинарството в 1933 година кратък откъс от т. 8 Родина на нестинарството :

„Според дядо Киро „майката на нестинарството” била разваленото някогашно село Припор, а по гръцки се казвало Трипори, и то значело „Три прехода”. Това село лежало на пътя между Малко Търново, Граматиково и Кости. То, както ми съобщи отпосле учителят Г. Радев, се падало на югозапад от Ургари, около 2 часа път, на р. Велека, наричана още „Трипорската река”, която се влива в морето при с. Каланджа. На юг и запад от  Трипори на близко растояние имало доста големи могили, от вида на тракийските. В разваленото село още се виждали зидовете от някогашната доста голяма черква и една стара черница в „юрта” (мястото на селото). Много от камъните на тая черква били употребени за овчарски постройки. Предавало се, че селото било старо от „латинско” време. Дядо Киро казваше: „Чуваме от стари хора, че от Трипори излязло нестинарството”. Едни от разбягалите се жители на това село отишли в Пергоплово, други в Кости, трети дори в Русия. Те ще са били гърци. В Кости бил пренесен „трипорския конак” на нестинарите. Новите бежанци, настанени в Кости след Балканската война, пуснали в конака, изоставен от гърците, кокошки и свини, занемарили го съвсем. И ето започнали хората в Кости да мрат. Тогава, изплашени, те подновили и почистили всичко в конака, изчистили и аязмото на Св. Константин накрай селото.”

...

Два пасажа от  предпоследната част ІІІ Допълни бележки т. 7 Разговор с нестинарския векилин:

„Дядо Киро казваше за гръцкото село: „Там бе главата му на нестинарлъка. А дошъл е той от Припор.”

Запитвал гърците защо се играе. Те отговаряли: „Не знаеме дяца. Току ти се притъмни отпреж, и заиграеш.”

Една седмица по-рано, на „Голямата неделя”, отивали от Ургари, Кости, Мързево, Кладара, Граматиково и други села на аязмото Влахово, гдето била някога Припорската аязма. Ставал там голям сбор. Една година наклали и огън, голям огън. Гърците от Кости играли в него много. Това било преди въстанието от 1901 г. (може би 1903 – З.Т.) Толкова се увлекли и застрастили в играта, щото дълго нестинарите не могли да дойдат на себе си. „Дойдоха до ряката и не се освестиха. Връщаха се.” Преди да се разделят костинци и ургарци, нестинарите играли пак на една равнина. Някои по-стари казвали замислено: „Дяца! Това не е хубаво. Я остарях нестинар, толкова замай не съм видял досега. Не е хубаво, гдето не можехме да се освестим!” И станало после въстанието, което им донесло толкова беди.

По-старите хора разказвали преданието, че някога, още докато не бил разорен Припор, на деня на аязмата идвал сам от гората един рогач, за курбан. Оттам било името на аязмата: „влахи” значи по гръцки рогач. Но една година рогачът се забавил и щом дошъл, веднага го заклали. И от тогава рогач вече не се явил за празника. Захванали да колятвместо рогач едно шиле.

До 1931 г. на Влахово ходили в деня на аязмата и кладарци, и граматичени, но без да играят вече нестинари.

.....

Напускайки Ургари на 28 август в 4 часа след обед, реших се, по указанията на дядо Киро, да се завърна в Граматиково по друг път, край реката Велека, за да видя развалините на някогашното нестинарско село Припор или Трипори. Те се намираха около 2 часа южно от Ургари и пътят за там водеше през гората и все надолу. Стигнахме река Велека и пред нас се разкри хубава дълга равнина, обиколена с китни гори по височините от двете страни. Полето, сеяно главно с царевица и жито, било плодородно, но околното население се препитавало мъчно поради недостиг на работна земя. Немотия и болести разсипвали този народ. Имотите се владеели най-много от ургарци, понеже землището било ургарско. Но имало и някои имоти на гърци от Кости.

Между група дървета в нивите открихме развалините на две някогашни черкви: Малка черква и Голяма черква. Зидове от тях няма вече, но затова пък доста обработени камъни и хоросан, в които са израсли стари големи дървета от рода на дъба, т.н. лажници (лажник). Нищо друго не свидетелствуваше за цветущото и разселено някога гръцко село, от което, според преданието, води потеклото си нестинарският обичай”

Завършваме тази публикация с началото на т. 1 Потекло и днешно състояние на нестинарството, от последната част под заглавие  І V. Някои разяснения.

„Сведенията и наблюденията, изнесени по-горе, ни дават възможност да обгърнем по-пълно, отколкото досега както самата картина на нестинарството, така и неговото разпространение в недалечно време и специално до 1912 г., когато Балканската война дойде да промени основно етническия характер на Източна Тракия. Ако в изследването си от 1914 г. аз можех да отбележа около 20 български и гръцки селища, в които е бил познат обичаят да се играе в огъня на Константиновден или на друг летен празник, сега трябва да се добавят още няколко други в околността на Малко Търново и на Бунархисар, а именно Стоилово, Заберно, Визица, Гьоктепе, Сатъкьой, Сергин, Дерекьой, Курудере, и Колиби.

Най-здрава крепост на обичая са били някои от българските и гръцките села в непристъпната за външни влияния странджанска покраина, и то в четириъгълника между Черно море и разклоненията на планината, ограничен приблизително с линиите: Василико (Мичурин, на морето), с. Караеврен (на запад), гр. Люлебургас (на юг) и с. Подима (на изток, на морето). Освен посочените по-рано и сега селища, районът на нестинарството е обхващал може би и други, но липсата на каквито и да било показания за по-далечното минало и на повече описания от по-късно, и особено между Освободителната и Балканската война (1877 – 1912 г.), прави трудно и почти невъзможно каквото и да било заключение относно географския обсег и популярността на тази старина. Както твърде вероятно изглежда едно от главните огнища на нестинарите да е било разтуреното село Трипори, на р. Велека, между Малко Търново и Ахтопол, наследено по-късно от селата Кости и Бродилово. Кога нестинрите са се настанили тук – само тук или и в други съседни места – от своята предполагаема родина отвъд Черно море, в Мала Азия, кога са напуснали Трипори и забягнали в близкото Кости, трудно е да се каже. Опорни точки за каквато и да било хронология ние нямаме за сега.”

 

 

Прочетена 1571 пъти

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.