Понеделник, 29 Август 2016 10:44

Етничното усвояване на пространството – локално, регионално, национално

Оценете
(2 гласа)

Успешното развитие на селищното землище като пространство на културата има изключително важно значение за бъдещето на екологичния е селския туризъм. Затова отново предлагаме материал, свързан с темата за усвояване на пространството .

Представяме, взети от  Електронно списание LiterNet, няколко откъси от статия на Светла ДживтереваВАРИАНТИ НА ЕТНИЧНОТО УСВОЯВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО” и  още по-кратки от Балчо Нейков във „ФАКИЙСКО ПРЕДАНИЕ – Сбирки от народния живот”.

„В това изследване ще се спрем на някои проблеми, свързани с отношенията между регионалното и общоетничното от гледна точка на механизмите на етничното усвояване на пространството, разбирано като организиране на територията, чрез подялба и номинация на най-важните обекти. Този модел отразява най-важните черти от организацията на космоса в митологичните представи и културата на етноса (Калоянов 1989: 75). Той задава матрицата, следвана при семиотичното усвояване на действителността на регионално и селищно равнище, като при подредбата на отделните топоси ги ориентира спрямо такива обекти, които "в плана на космологичния модел опредметяват идеята за център и задължително се описват чрез унаследените (и новоизграждани) клишета за обозначаването на митологичното "световно дърво" (Моллов 2004). Особено място в този процес заемат преданията и легендите, свързани с водоизточници (извори, блата, езера) и пещери, които утвърждават връзката на описвания с друг, най-често отстоящ на голямо разстояние, обект. Като доказателство се сочи овчарска гега, изгубена във водата и открита при извори на друго място, или животно, преодоляло по подземен път разстоянието между два обекта. Съпоставката на предания и легенди от различни краища на българското землище показва редица общи моменти в тях и подсказва наличието на един активно работещ модел, реализиран в различни варианти в процеса на адаптирането си към конкретните ситуации и обекти от действителността......

Вертикалният модел, изграден в разглежданите предания чрез образа на езеро или пещера без дъно, хронологично е ориентиран към момент, в който те се схващат като път надолу и е белязан от заплахата от есхатологичен край. Самите текстове посочват времето около Гергьовден (ще припомня намесата на свети Гьорги в легендата за Преспанското езеро и пътуването на закланите овце, дублирано от човешка жертва по подземната река) и около св. Дух (св. Троица) и Русалската неделя, визирани непосредствено в хода на разказите. Това е периодът на отсъствие на Плеядите от нощното звездно небе (при Великден = на Гергьовден). "Новогодишният комплекс при плеядноориентираната митология е календарно "удвоен" (според значимите им положения на нощното небе), като двете му проекции носят специфични семантични доминанти: ноемврийският преход акцентира най-вече върху "Началото", а майският - върху "Края" (Моллов 1997: 136). Докато плеядната символика на образа на бика е по-прозрачна, неизяснена остава тази на овчето стадо, което се хвърля в езерото, и на овчарската гега.

Повсеместно е разпространено вярването, че при изгрева си около летен Тодоровден (8 юни) Квачката е вредоносна за стадата и овчарите трябва да ги скрият в кошарите, за да ги предпазят от болести (Ковачев 1914: 21 и сл.; ЕБ 3: 38). Същевременно в българските народни гатанки звездното небе е загатнато като "овче поле" - "Поле немерено, овци неброени, овчаро рогат.", отг. (небе, звезди, месец) (Стойкова-БНГ 1984: № 16, и вар.), а при загатването на отговор "небе" се използва точно разглеждания образ на езеро (вир) без дъно - "Син вир дъно няма" или "Син вир без дъно" (Стойкова-БНГ 1984: № 1-2). Така като имаме предвид характерния за митологичното мислене принцип "каквото горе, таково и долу", можем да заключим, че образът на овчето стадо кодира огледално-негативната проекция на звездното небе в период, в който световната ос се схваща като път надолу. От значение е да отбележим, че разглежданият митопоетичен образ съвместява както вертикалния, така и хоризонталния космологичен модел. Трансформацията на посоките се осъществява чрез пътуването по подземната река, поела функциите на митологичната Световна река. Това пътуване се извършва едновременно по вертикала - потъване, път надолу; и по хоризонтала - утвърждава връзката между две точки в пространството, а с това и неговото разгръщане след принасянето на жертва.

В общоетничен план Дунав поема функциите на Световна река, чрез която се извършва организацията на цялата територия. Така първите български столици Плиска и Преслав са имали своите първообрази на Дунав (Калоянов 1995: 73). Следи от този модел на пространствена организация в общоетничен план откриваме в преданията, които утвърждават скрита/подземна връзка на даден обект с Дунав или Влашко. (В териториалната подредба, в която Дунав разделя етничната територия на две - Влашко съответства на сакралното, отвъдното пространство (Калоянов 1989: 90). Този модел е активен както на общоетнично, така и на регионално равнище......

Патерицата е атрибут на персонаж, притежаващ характеристиките на божествата на подземния свят и мъртвите. Функциите (и на пътуващата по подземната река овчарска гега, и на предизвикалия потопа бастун на Господ), с които е натоварена в описаните легенди, произтичат от визираното по-горе семантично ядро. Тя е заместител на своя притежател и подобно на него е извадена (съборена), хвърлена във водата и изпратена отвъд. Това се потвърждава и от използваното от митопоетичния език на гатанките сравнение - "Шарена тояга, през полето бяга" отг. змия (Стойкова-БНГ 1984: № 1383 и вар.), което поставя "тояга" и "змия" (сравни със змиевидната природа на Противника) в отношения на взимоописващи се обекти. Появата й като "овчарска гега" отговаря на функциите на Влас като покровител (пастир) на стадата и същевременно се вписва в прочита на легендите, като огледално-негативна проекция на звездното небе в даден календарен момент, тя заменя "овчаря" (месец?)4. Към този прочит ще добавя и присъствието сред българските съзвездия на Калугер с патерица (или звездата Патерица близо до Поповата звезда) и Овчар (Овчарската звезда) (Ковачев 1914: 23).

Разгледаните предания и легенди представляват регионални варианти на един общоетничен модел за усвояване на пространството. Този модел има своето основание в митологичното структуриране на времето и пространството на българския космос.”

Пропускаме много интересни легенди и предания, които читателите могат да открият и да прочетат сами в статията на Светла Дживтерова, за да направим връзка с легендите за подземните проходи, които свързват пещерите от Младежко и стигат до Маслен нос, от пещерата Дупница под Малко Търново до Братановата пещера и до пещерите край река Младежка.

Балчо Нейков предава разказите и легендите за появата на градовете Факия и Яна, на крепостите Карвасара и Саралък, за друмовете и водопроводите от Дунава, през Преслав и Факия до Яна и Цариград.

„И те, женихларите много се зарадвали и като я попитали за кога да станат годежите им, тя им отговорила: „Само тогази, когато единът направи един камъчен широк друм от Дунаво и го прекара през Преслав, Факия, Карва-Сара до града Яна; а другият направи един водопроход от Дунав и снабди с дунавска вода крепостта Карва-Сара и града Яна.”

Във „Факийското предание”е включена и връзката на изворите край Факия и Яна (Източна Тракия и Странджа) с река Дунав.

„Гуню, и той по една време взело да го гризе съвестта, че той голям грях сторил със сестрите (си) Карва и Сара, и от милост намислил да си иде вече да ги види. И за тая цел взел, та си продал овцете, и понеже било зимно време, той, Гуню, от Влашко като да премине Дунав, рекъл: „Я да ме не оберат хайдути” И взел кривака си и го пробил като кавал, и напълнил си желтиците в тоягата и майсторски и запушил дупката. Нарамчил тоягата си и хаде се отправил за към Българско. И като дошъл досред  Дунав и му било много жедно и видял една копка в Дунава, навел се да пий вода от копката и понеже се опрял на тоягата си, то изведнъж тоягата се плъзва и хаде тоягата под леда. „Брей, тоягата ми, брей, отидоха ми парите.” Най-после взел да обикаля край пукнатините и краищата и след като обикалял много време, най-после „И София ми марчи”, рекъл си Гуню, и я взел от град на град, от села на село, доро един (ден) се озовал и в града Яна и замръкнал на хана, гдето е бил в града, и що да види: една тояга подпряна. „Брей – рекъл си с голямо офтяне – ха ми мяза оная тояга на моята ха.” И пак се обмислил наш Гуню. .....

Сутринта рано Гуню се явява пред  ханджийката Карва да си плаща какво е разходвал през деня и през нощта. И в това време отново му (се) мярнала подпряната тояга. „Я дай, кръчмарице, да видя оная тояга.” И тя, Карва, я подала и Гуню, щом (я) приел, сетил се напълно, че тя е неговата тояга. Тогива рекъл на Карва: „Отгде имате тая тояга?” А тя правичката си обадила, че една сутра рано, като отишла за вода на вира, т.е., гдето водата бликала, намерила я над водата и взела и я донесла, и оттогива си седяла подпряна.”    

Предлагаме тези цитати от книгата на Балчо Нейков, като доказателство, че изводите от изследването на Светла Дживтерова се отнасят и за югоизточна България, независимо, че повечето примери са от другите райони на страната.

Препоръчваме внимателно да се прочете и списъка на използваната литература и да се използват изследванията и на други автори.

Много интересни са легендите за звездното небе. За съжаление светлинното замърсяване дори и в планините оставя много малко места, където не само туристите, но и местните хора могат да се наслаждават и говорят за красотата на звездното небе. Да усвоят локалното, регионалното и националното етнично културно наследство, свързано с небето.

 

Все по-малко са хората, които имат възможност да се докоснат и до двете неща, които, според Кант, изпълват духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание.   

Прочетена 341 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 10:15

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.