Четвъртък, 21 Май 2015 10:53

Инвестиционен проект от чужди експерти погубва Вавилон

Оценете
(2 гласа)

„Там шумерите превърнали блатото в Едем, а семитите-акадци построили град, който се наричал „Вратата на Бога” (Баб-или) – Вавилон. Защо днес на неговото място има само развалини?Кой разрушил Вавилон?”

 

Много пъти в „Зелен туризъм” сме привличали внимание към голямото значение на местното знание и на местния опит във всичките им разновидности и форми. Това е богатството на всяка местна общност, извлечено от общуването с природата..” А най-малката перла от това съкровище е изумителното човешко постижение, достойно да бъде съхранено: значимото е паметта за грешките, която ни пречи да ги допускаме отново. Истинското богатство на човека е богатството на неговите грешки, дългият жизнен опит, натрупан капка по капка в течение на хилядолетия”

Историята учи, че много често „пътят към ада е покрит с най-добри намерения”  Понякога последиците от неразумните инвестиции са поправими, понякога процъфтяващи страни се превръщат в пустини или дори в опасни за живота места. За един световно известен конкретен пример и за обяснението към него ще предложим кратък откъс от книгата на Лев Гумильов „Етногенезисът и биосферата на земята”. Така се надяваме да предизвикаме интерес сред читателите към мнението на този голям учен с оригинален подход и с голям принос за създаване науката за етногенезиса.

„ Такава съдба сполетяла Двуречието (земите между Тигър и Ефрат) в резултат на превратностите на историята. Там шумерите превърнали блатото в Едем, а семитите-акадци построили град, който се наричал „Вратата на Бога” (Баб-или) – Вавилон. Защо днес на неговото място има само развалини?

Кой разрушил Вавилон?

Изглежда невероятно, че град, който бил в продължение на хиляда и петстотин години културна и икономическа столица на Близкия Изток, загинал без никакви основателни причини. Какви по-точно били те и в какво се състои механизмът на пагубното въздействие? В литературата няма отговор на този въпрос.

Този велик град бил основан от амореите в ХІХ в. пр.Хр. и бил завоюван от асирийците в VII в. пр. Хр. При покоряването му текли реки от кръв, а въстанията били потушавани жестоко. Във войната се намесили и съседите – еламитите и халдеите (едно от пламената на Източна Арабия) Халдеите разгромили Асирия в 612 г. пр. Хр. и станали господари на Вавилон, чието население достигало един милион души, но включвало твърде малко потомци на древните вавилонци. Обаче културата и икономиката на града надживяла своите създатели и системата продължавала да функционира с нов етнически пълнеж. Въпреки множеството кръвнини, които дал, стабилния антропогенен ландшафт не бил разрушен до VI в. пр.Хр.

Стопанството на Вавилон се основавало на иригационната система в долината между Тигър и Ефрат, като излишната вода се изхвърляла в морето чрез река Тигър. Разумно решение, тъй като по време на пълноводието си Тигър и Ефрат пренасяли от Арменското плато много примеси, а не било рационално плодородната почва да се замърсява с камъчета и пясък. Но в 582 г.пр. Хр. Новуходоносор заздравил мира с Египет като се оженил за принцеса Нитокрис, която по-късно станала жена и на неговия приемник Набонил. Заедно с египетската принцеса във Вавилон пристигнала и нейната свита от образовани египтяни. Нитокрис предложила на своя съпруг (очевидно след като се консултирала със своите приближени) да построи нов канал и да увеличи напояваната земя. Царят–халдей приел предложението на царицата-египтянка и през 60-те години на VI в. пр. Хр. бил изграден каналът Палукат (Палакопас), който започвал над Вавилон и напоявал огромни масиви земя отвъд пределите на речната низина. И какво станало в резултат на това?

Ефрат започнал да тече по-бавно и алувиалните наноси затлачили напоителните канали. Това увеличило разхода на труд за поддържането на напоителната система в предишното състояние. Водата от канала Палукат, който преминавал през сухите земи, предизвикала осоляване на почвата. Земеделието престанало да бъде рентабилно, но този процес продължил много дълго.

В 324 г. пр.Хр все още бил голям град и романтичният Александър Македонски пожелал да го направи своя столица. Но стъпилият по-здраво на земята Селевк Никатор, който овладял Вавилон в 312 г. пр. Хр. предпочел Селевкия на река Тигър и Антиохия на река Оронт. Вавилон взел да запустява и в 129 г. пр. Хр. бил оплячкосан от партите. В първите години след Христа от него останали само руини, в които се гушело малко еврейско селище. После изчезнало и то.

Но нима приумицата на една капризна царица би могла да погуби огромния град и процъфтяващата страна? Та нали, ако във Вавилон царуваше местен жител, той или сам щеше да се досети какви гибелни последици ще донесе необмислената мелиорация, или щеше да се посъветва със съгражданите си, а сред тях непременно щяха да се намерат разумни хора. Но царят бил халдей, войската му била от араби, съветниците му били евреи и всичките те дори не се замисляли за географията на покорената страна, останала без сили след кръвопролитията. А египетските инжинери пренесли механично своите способи за мелиорация от Нил на Ефрат. Та нали по време на пълноводието си  Нил пренася плодородна тиня, а пясъкът от Либийската пустиня служи за дренаж на всякакво количество вода и няма никакво опасност почвата в Египет да се осоли. Най-опасното дори не е да допуснеш грешка, а изобщо да не разглеждаш въпроса, когато той стои на дневен ред. На жителите на Вавилон, които дошли на мястото на убитите и прогонените вавилонци, всичко им изглеждало толкова ясно, че дори не желаели и да се замислят по въпроса. Но последиците от поредната „победа над природата” погубили техните потомци, които също не изградили град, а просто се заселили него. Тъкмо в това се състои разликата между „географията на населението” и етнологията. Географията се занимава с голата статистика на населението, а етнологията – с проблема за взаимоотношенията на етноса с ландшафта в различните фази на етногенезиса.

Да преодолеят последиците от мелиорацията в Двуречието не успели дори потомците. През VII-IX  в. арабите разполагали с огромни източници на евтина работна ръка. Те получавали негри-роби от Занзибар, които заради това били наричани „зинджи”. Те били заставяни да събират в кошници кристалите сол около развалините на Вавилон и да ги отнасят надалеч. Идеята, по този начин да се възстанови почвата, практически била неосъществима, защото дребните кристали не можели да се видят с просто око. А работата било ужасна, направо убийствена – под палещото слънце, с разядените от солта длани, без надежда за почивка!

Доведените до отчаяние негри вдигнали въстание. То продължило от 869 до 892 г. и завършило, както можело да се очаква, с гибелта на всички тези нещастни хора....

 

Не, не бива да мислим, че всяка мелиорация на почвата е пагубна. Тя става такава само когато не е обмислена, местността не е проучена и не са взети предвид всички последици. А в древността бедите идвали, когато с тази работа се захващали чужди хора, пришълци. Те нямали време да изучават въпроса, трябвало да действат веднага ... и резултатът бил на лице. Друго било, когато действали хора принадлежащи към етноса, който бил част от приютилия го ландшафт. Когато го преустройвали, тези хора не се противопоставяли на протичащите в природата процеси  Те самите създавали стабилна биоценоза, където всички растения, животни и хора намирали своите екологични ниши.”

 

Прочетена 241 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 10:55

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.