Вторник, 29 Май 2018 10:18

Арменци спасяват стотици българи от Източна Тракия през страшната 1913 година

Оценете
(3 гласа)

Тодор Мишев, История на Сарафово 1913 1922-2002

„В Бозтепе арменец – турски военоначалник спасявя от избиване 700 души Пишманци. Чаушин арменец спасява от тормоз група българи, конвоирайки групата от Кешан до Гелибол, арменци уведомяват руския консул, който ги спасява от неизвестността в анадола. Арменци от Малгара спасяват бягащи пишманци към своята родина...... Арменци, арменци, арменци...... Това са истинските, искрените, смелите приятели...... Нека Пишманци и тяхното поколение, което живее богато в с. Сарафово да има предвид това......”

Темата за бежанците отново е актуална. Българите в миналото много пъти са били бежанци. Миналото трябва да се помни и да се почита, а уроците на историята често да се препрочитат. Защото захвърлено и забравено миналото намира начин да се завърне, за да напомни за себе си. Забравилите миналото си ще го преживеят отново. Тази публикацията е не е за наследниците на пишманци, живеещи в Сарафово, които са запознати  с двете книги на д-р Тодор Мишев за предисторията и историята на селото.

Заслугите на арменците към българите от Източна Тракия и малка част от страданията на бежанците ще припомним и представим с няколко откъси от „Кратка история на с. Пишманкьой, Малгърско до 1913 г.”на Георги М. Казаков, която е поместена в книгата, като част от „История на Сарафово 1913 1922-2002” на Тодор Мишев:  

„Последната радост „Пристигане на българските войски 1912 г. На следната 1913 г.тревога. Границата определена  по „Лондонския договор”- Пишманкьой остава в турско... Предложение от българските власти: да се изселят в две села на Кешанска околия – Бозтепе и Тюркмен...

Няма какво да се прави...

Изселване...  Начало на теглото...

То започна към края на месец май 1913 г. Напускат родно село, бащин дом, зелени пишмянски гори, реки, полета...

Болшинството на Пишмян се засели в Бозтепе, което бе по-голямо от Тюркмен. Там се поместиха към 100 семейства, а в Тюркмен към 40 ...Пренесоха целия си багаж останал от деди и прадеди. Някои си пренесоха и вратите на къщите си. Страшно в Пишмян. Безлюдие. Вратите на къщите зеят. Лаят някои останали гладни кучета и само една кокошка, която после след завръщането на някои семейства се откри. ..

Бозтепе и Тюркмен бяха турски села жителите на които  избягали при настъпление на българските войски през 1912 г. Пустеели цели 6 месеца. Сега се оживиха...

След около 20 дни турците не спазиха Лондонския договор за определената граница ЕНОС-МИДИЯ, настъпиха навътре и се озоваха в село Бозтепе... Пишманци изненадани... Но какво да правят? ...  

Пристигна и редовната войска. Смесиха се войска и башибозуци /нередовна войска/ ... Събраха мъжете в джамийния двор... Мъчеха ги за пари. Пръснаха се из къщите, особено башибозуците... Обраха всичко ценно... Подкараха за Кешан всичкия добитък заедно с говедаря... Мъчеха някои за пари... Издаваха се едни други и така обраха всичко през този първи ден... Видяха къмбаната закачена на една греда на джамията /помещението и/.  Дадоха нареждане да я свалят от там. По недоразумение вместо да я свалят, младежът Георги Иванов Зюмбюлин започва да я удря с железния и език... Суматоха ...Тревога всред редовете на турската войска!... Последната набързо напусна Боз тепе и със силен ход обърна бегом към Кешан.

Чудно... Необяснимо за Пишманци... Обясни се на другия ден. Турците са се изплашили от това: „Помислили, че удрянето на камбаната е знак за съобщение на скритите комити”...

Спасихме живота си за днес. Продължихме го с още един ден. А утре... Как ще отговорим за всичко и за днешната си невинна постъпка. На друтия ден сутринта се зададе турска войскова част... Пристигна. Взема позиции около селото, а друга голяма част остана в селото... Наново обири по къщите. Вземат и последното ценно...

Частта в селото заповяда да се явят всички на площада пред джамията... Разделиха ни на два кордона. Първият кордон съставляваха мъжете, а вторият  жените и децата. Подкараха ни към реката... Разбрахме какво ще става. Васил Казака извика: „ Плачете жени и деца да чуе Бог”... Рев неописуем. Момент, който не би могъл писател да опише и поет да възпее... Плачът зарази и командира на частта, която ще приложи екзекуцията... Чудно... Как и защо този „куравосърдечен юзбашия” плаче!?... Някои деца с плач отидоха да целуват краката на този началник... Но този „куравосърдечен” юзбашия плачеше заедно с тези които ще трябва да изколи... Да това не беше никакво чудно и никакво „чудо”... Същият този военачалник издаде веднага заповед „ да се свали оръжието и да се освободят хората”.  Това е защото: под военния мундир на този офицер туптяше сърце на християнин... Под пагоните му туптеше сърцето на арменец... Нареди само: „Утре всички тук и ще ви изпратим към родното ви село”. След малко войници по произход арменци се разтръгнаха към хората с тайно указание” Утре никой да не се явява тук, бягайте”... И офицера /командира/ не остави нито един войник да наблюдава или да пази да не бягат за утре... Той нарочно стори това за да можем лесно да избягаме...

Вечерта набързо се събраха Пишманци, за да решат какво да правят, накъде да бягат и се спасяват. Явиха се две предложения: Първото: да отидат утре рано и да се предадат в град Кешан. Понеже е град, няма да ни изколят. Второто: Да бягат назад в селото си Пишман и да се укриват в гората, която е голяма и просторна и турците едва биха ги намерили.”

Пишманци се разделят на два лагера. Едните веднага тръгват към Пишманкьой, а другите сутринта към Кешан. Трагедията на тръгналите към Пишманкьой е страшна. Семействата, които имат деца не се приемат в групите, защото с плача си децата ще ги издадат на турците. Много майки трябва да хвърлят малките деца, за да запазят по-големите.

„Тук майки хвърлят децата си, оставяйки ги на горските вълци... А дъжд ... дъждове в изобилие. ...Мокри, а не можеш да накладеш огън и да се посушиш ... Пред мен (пишущия настоящето се роди дете, момченце принадлежащо на братовчедка ми Минка Божинова, което веднага се зарови живо ... Леля ми Савеня Казакова води три деца: Калина 7 годишна, Дилка 5 годишна и Митко едногодишен, мъжа  и убит в Булгаркьой, останала сама, хвърля едногодишния Митко ... След два дни объркали пътя се озовават на мястото на хвърленото, намират го едва живо, насукват го и отново го оставят ... Никола Атанасов хвърля тригодишната си дъщеря Наска, последната бяга подире им и възбудено реве. Връща се баща и удря я по главата за да я „омаи” и си тръгва спокойно. ... Само последната имала голямото щастие да се спаси. Освестила се Наска, плакала, намира я един грък говедарин, прибира я у дома си при неговите 8 деца, след което след 5-6 месеца намира баща и и предава детето. Същата Наска дойде в България, ожени се и народи 4-5 деца, неотдавна почина. Всички други хвърлени деца загинаха.  

Много са хвърлените деца, но не намираме за необходимо да ги поменаваме поименно...”

Много премеждия трябва да преживеят пишманци по пътя, в горите край Пишманкьой, в селото до края на лятото, през есента и зимата 1913-14 година. През февруари март на следващата година отиват в Малгара, за да търсят възможност за преселение в България.

„Арменците от Малгара ни дадоха на разположение училището си, а други  прибраха в къщите си. Стояхме седмица две. „Каймакамина”(околийския началник) не ни пуща...

Арменците от Малгара изпратиха „тайно” делегация в Цариград и доведоха „Европейска комисия”, която ни даде парична помощ и ни препрати през Родосто-Цариград-Варна.”

Тези, които отиват в Кешан имат известен късмет, че каймакаминът се оказва познат на Димитър Крачола от Пишманци. След 8 дни престой групата от 400 души потегля за анадола с незнайна участ.

„По пътя отначало „хаос”... Посягат на една учителка от Булгаркьой... Но на другия ден на пътуването чаушина усмирява пакостниците. При нощуването чауша спи при групата, към която е учителката и не позволява тормоз върху нея. Към гладните малки деца от групата, дава им храна от носената за войниците... На втората вечер при почивката той извиква един от робите-пишманци: Никола Зуманчев и му открива, че е арменец, казва му къде ги водят, дава му кураж, че няма нищо опасно и че ще направи нещо за облекчението им. ... Групата, разбира се пеш настига Дарданелския проток в гр. Гелибол и пренесени със салове в Анадола в гр. Липсаки... Там ги пръскат по селата и чифлиците. Но за голяма изненада след 1 седмица пристига Руския консул при Дарданелите, събира ги и ги препраща във Варна.

Умуват робите ... кой ги спаси? Кой посмя в това опасно време да отиде при руския консул да го уведоми за грозящата опасност от потурчване или избиване?!... Предполага се най-вероятно е: чаушина, по народност арменец, след предаването на робите на анадолските турски власти е съобщил на арменската духовна община, която е изпратила човек при руския консул, да го уведоми за обстоятелството и арменската община в Гелибол, да я извършила този героизъм и опасна услуга на своите съроби Българи... Това се твърди и от Гелиболски граждани арменци ...    

В Бозтепе арменец – турски военоначалник спасявя от избиване 700 души Пишманци. Чаушин арменец спасява от тормоз група българи, конвоирайки групата от Кешан до Гелибол, арменци уведомяват руския консул, който ги спасява от неизвестността в анадола. Арменци от Малгара спасяват бягащи пишманци към своята родина...... Арменци, арменци, арменци...... Това са истинските, искрените, смелите приятели...... Нека Пишманци и тяхното поколение, което живее богато в с. Сарафово да има предвид това......”

 

Прочетена 369 пъти

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.