Вторник, 13 Юни 2017 09:20

„Ти да си видял някъде по хубаво село от Кости?”

Оценете
(2 гласа)

Днес изгода, а утре? Да не забравяме, че не сме единствените!

Ти да си видял някъде по хубаво село от Кости? Няма по-хубаво нийде от Кости.” Така пита и сам си отговаря, пред писателя Любен Петков, старият кмет на Кости Желязко Гаврилов. Кости е селото, което се намира между два резервата. И двата са в категория най за България. Силкосия е най - стария или първия. Узунбуджак или Лопушна е най-големия. Наблизо са резерват „Тисовица” и З.М. „Марина река”. Селото е почти заобиколено като полуостров от река Велека. В село Кости все още има държавно горско стопанство. Обекти за познавателен и поклоннически туризъм: църквата „Св. Св. Кирил и Методий” и няколко манастирчета (параклиси) наблизо край селото. В землището на съседното село Кладара (Сливарово) се намират, освен най-големият резерват Узунбуджак, и три от най-интересните обекти на поклоннически познавателен туризъм в Странджа: Голямата язма на нестинарството във Влахов дол; пещерата на Богинята-Майка или на Св. Марина край Резвая; светилището на Анти-Пасха в Язменски дол край м. Селище.  И трите обекта могат да се посещават по маршрути, излизащи от село Кости. Има голямо училище без ученици и учители.

Затова още в началото на новия век и на новото хилядолетие, на страниците на „З. Т.” – още хартиен, предложихме сградата на училището в село Кости да се използва  за създаване на международен (балкански, европейски, славянски,...)  образователен център по екология. Да се създаде експозиция, представяща развитието на природозащитното дело в Странджа, в България и на Земята. Все още има надежда да се появи разум и сила (или разумна сила), които да спасят тази сграда – „палат” и големия двор на училището за подобна цел.

В подкрепа на тази идея ще предложим повече материали за селото, за хората от Кости и за Природата.

Започваме с впечатленията и размислите на Любен Петков от „Зелените облаци” от епохата на Странджа и Сакар - Републиката на младежта:  

„Големият въпрос за горите, почвата и водите изисква да бъдем особено внимателни към природните дадености: можем или не можем да се заловим с това или онова, което в момента може да ни донесе изгода, а утре? Ние сме временни жители на земята. Да не забравяме, че не сме единствените, на които тя е давала подслон, хляб и вода. ... Всяко отсечено дърво, всеки оголен хълм, всяка отнета капка вода ще лиши от живителната си влага едно коренче, тревичка, живинка. ... Благословените български планини, които ни дават въздуха, водите, живота. Наскоро бях в най-големия резерват у нас – Узунбуджак, между Велека и Резовска река, а подир това и в най-стария – Силкосия – между Костийското и Ургарското дерета и за сетен път се уверих колко опасно същество е човекът: същите гори, каквито има там, аз гледах с детските си очи от моя прозорец в отсрещните хълмове на Харамиите, Тенката лъка, Голямото и малкото пладнище, Равно Буче, Могилата, подложени неотдавна на баташко клане. Ето защо не знам точно колко тона злато струва една отнета капка вода от моята планина, но знам, че тя и стигаше, за да живее на Странджа баир гората. ...

С Желязко Гаврилов, стария кмет на Кости, тръгваме към другия, най-стария резерват на България – Силкосия. Горе, от високото, той ми рече:

- Какво село бе Кости. Като се проточеше ученическата манифестация от училището, та чак до моста. И аз приемам, приемам – и махам, ухилен, ръка до омаляване; две хиляди души бяхме до 1975 година. Чумата на обезлюдяването ни отмина, рекох си, ама не ни отмина. От няколко години тук да се роди бебе е събитие, а училището ни видя ли го какъв палат е? Има сега четирийсет наши деца във всичките осем класа, затова докараха на пансион от Мичурин още толкова – какво е това? За спомен от хубавите години остана лечебницата, търговският и културният комплекс и асфалтираните улици. Ти да си видял някъде по-хубаво село от Кости?

Отговаря си сам.

  • Няма по-хубаво нийде от Кости.

Още първата вечер в дискотеката видях неколцина младежи, които се блъскаха, крещяха и трошаха, сякаш това тук не беше тяхно и нямаше да ги има на това място. А Мариана ми се оплака, че кметът не и давал отписна бележка, какъвто е сега редът за странджанските младежи, искат ли да започнат работа в Бургас. Гостувахме с учителката Сузана Коен и на едно преселническо семейство от Сливен с трите си деца, ядохме охлюви в новата им къща, но когато стана дума за живота тук и за оставането им, и те като другите преселниески семейства вече се гласяха да си вървят.

 - Бягат! Идват и бягат. Останаха десетина семейства, а дойдоха двайсет и пет -чуди се и се мае Желязко Гаврилов и пак сам си отговаря: - Какво да правят, като не искат да се тровят в пластмасовия цех. Виж за Жоро Билкаря работа бол. И той не мисли да бяга.

 - Градините край Велека са запустели, това не е ли работа? – думам.

 - Зарзавати и млеко ни карат от града. Само ние в горското си имаме стопанство, от  което си набавяме всичко за работниеския стол.

- С тия градини ....- продължавах да умувам.

- И аз не го разбирам. И в Малкотърновско е тъй. И риба вадехме, тука е раят на земята.

- Сега не вадите ли?

- Вадим. Само веднъж от мините нагоре изтърваха отрова и рибата обърна гръб.

Спряхме сред гората на Силкосия. От едната страна на пътя спираше буковата гора, от другата страна започваше дъбовата. А между дърветата едрите си листи също като заешки уши вечната зеленика.

- Това тук е мушмула, а това е брекиня. И киселицата до нея – гальовно им говореше.

Подплашен звяр се шмугна в шумата.

- Фъкано е с глигани.

Надолу към дерето откънтяха тежките му стъпки.

- Осемнайсет години бях пазач в резерват Узунбуджак. Глиганите най се угояват от буковия жълъд. И сърни има много, и белки, и златки, и диви котки. Ама се мъкнат всякакви началства, а покрай съчмалъка – бастисва келепирджията, без да му трепне окото.

За баташкото клане на буковата гора като ми заговори, чак се разтрепери.

- Защо, думам му на оня главанак, гола сеч, без подраст? Ти ли ще ме учиш, вика. И сякаш нарочно – давай напред!

Но тези приказки ги чувах толкова често. Те сякаш вече нямат цена. И моите също, щом не стигат до разума ни. Хайдушката гора търпи своеволията ни, потръпва от брадвите ни, но докога? Писателят Петко Росен минава на времето си на кон по същите места и се възхищава в своите чудесни записки на цъфналата зеленика, на хубавите гори, на здравите и пословично сърдечни хора тук; пък моята възхита е задавена – топи се гората пред очите ми, чезнат добрите хора.

Самотна царствена птица се вие в небето.

И изведнъж отпреде ни, на една полянка, цяла плантация от черни капини. Наведохме се да берем, да подсладим вгорените си души, но ни сепна страшен глас. Викаше по име бай Желязко и му се заканваше.

- Закъснявам! – рече – Това е бригадирът на пътното. Правим една отсечка горски път в резервата; видиш ли, а е записано по закона тука човешки крак да не стъпва, да е както майката природа го е родила.

- За какво крещи, колят ли го?

- Кой го знае – да вървим да видим, нали съм домакин, трябва им нещо.

На мощния трактор изтичаше маслото. Нямаха кофа. Разтичаха се. Дойде микробусът с работниците, в движения се накачулиха върху касата със сапун, който се полага безплатно. Започваше денят в дълбоката гора; бай Желязко потъна и повече не се видя.

Наблизо до Кости е прочутото нестинарско село Българи, чиито нестинари отсядали в Кости, с иконите, с черковните треби, и заедно правили огнените игри на празника Константин и Елена. До злощастната Междусъюзническа война през 1913 година гръцките семейства тук търгували със странджанци най-вече с царевица, която отглеждали в плодородната долина на Велека. Големият пазар правели в Цариград, дето откарвали по Никулден големи стада с овце, кози и свини. С парите пък наемали въглищари да горят горите за кюмюр, който изнасяли през Василиковското, Ахтополското и Резовското пристанище. И ловки лихвари били: закупената лира на борсата в Цариград за 108 гроша я давали за 140 гроша.

Подир войните бежанците от останалите в Турско села идват в опразненото Кости и с чоп и без чоп се настаняват кой където свари. Идват заселници от Магалово, Пиргополо, Керациново, Паспалово, Цикнихор, Маглаикьово, Камила, Малък Самоков, Велика ... Над всички е внушителната фигура на Стоян Тодоров Бакалов, който се опитва да защити бежанците от алчните богаташи. Неведнъж избухвали размирици. На този Стоян Бакалов като малък турски разбойници отрязали ушите, защото баща му не можал да изплати определения откуп. В скоро време костийци се замогнали, размесили се и заживели. Георги Цигуларов отворил фурна; отворили бозаджийница, кафенета и седем кръчми с бакалия, откъдето хората пазарели всеки ден.”

Други публикации с материали от Любен Петков:

Обикалям земята ни с възхищение и със свито сърце

 

    

Прочетена 567 пъти

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.