Вторник, 21 Февруари 2017 11:04

За проява на лечебна сила в странджанската гора

Оценете
(4 гласа)

За билката Росен и един разказ за чудно излекуване, представен през 1933 г. пред Михаил Арнаудов

от учителя Г. Ангелов от с. Сърмашик

Росен (Dictamnus albus) е отровно, но и лечебно растение, което достига от половин до метър височина. Включват го в групата  на медоносните растения и се препоръчва за засаждане край пчелините. Расте добре на пряка слънчева светлина, но понася и лека сянка.  Сенчести и преовлажнени места са неподходящи за росен. Среща се из крайпътни поляни, скалисти сипеи, храсталаци и горски райони. Предпочита сухи до леко влажни варовити и песъчливи почви. Коренът му е мощен, силно разклонен, дълъг около 30 сантиметра. Отвън е кафяв, а отвътре жълтеникав, с горчив вкус и неприятен аромат. Петурите на листата са с гладка повърхност, лъскави, тъмно зелени. Листата и коренът на росена имат горчив и неприятен вкус. Цветовете са неправилни и двуполови и се опрашват от пчелите. Имат по пет чашелистчета и венчелистчета, както и 10 тичинки. Венчелистчетата и чашелистчетата са напълно разделени едно от друго. Венчелистчетата са бели, тъмнорозови, червеникави или бледолилави, с красиви, по-тъмно оцветени жили, приличат на миниатюрни орхидеи. Плодът е кутийка, със звездовидна форма и пет гнезда с по едно семе -  черно и лъскаво.  Растението е силно токсично и вътрешният прием в домашни условия може да бъде опасен, тъй като съществува реална възможност за предозиране. При превишаване на дозата може да настъпят гърчове и загуба на съзнанието!

Връзка с Библията. Цветовете оформят гъсти, високи туфи, които отделят голямо количество етерично масло. В горещите слънчеви дни те така насищат въздуха, че от запалена клечка кибрит, поднесана към растението, въздухът около него може да избухне в пламък и да се отдели черен дим, без при това растението да пострада.  Това дава основание на някои автори да го свържат с Библията и да приемат, че вероятно от росен е бил горящия храст, край който Мойсей  чул гласа на Бога.     

Самодивската билка Прозвището "самодивско биле" росенът придобива от българските легенди, според които това е любимото цвете на самодивите и русалките и те сплитали венците си от него. Според народното поверие, росенът има целебна мощ, която може да излекува болните от всички страдания, както и да дари бездетните жени с мечтаната за тях рожба. Така се създава обичаят "ходене по росен". Търсещите помощ от росена трябва да пренощуват в гори или поляни, където расте лековитата билка.    

Като част от наследството в „Неразбрано” ще представим един случай, както е описан в том 2 на „Очерци по българския  фолклор”от Михаил Арнаудов.

Под общото заглавие „Магически обреди и митически вярвания у българите” в края на описанието на различни местности с Росен - ІІ. При извора на самодивите, Михаил Арнаудов пише:

„През лятото на 1933 г. узнах в Малко Търново за едно чудно излекуване, което учителят  Г. Ангелов от с. Сърмашик ми изложи устно и писмено така, на 27 август и на 7 септември с. г. :

Ето що ми предаде лицето Коста Ат. Трендафилов, 30-годишен, от квартал Кумлук, Бургас, по росенското си лечение.

Отиват в 1930 г. с жена си, брат си и сестра си на полето да жънат просо в местността „Кабасакал”. Пристигат сутринта към 8 часа и разпрягат воловете. Коста повежда кончето да го пои на близкия извор. Преди да стори това, пият други коне, пие и блат му. Той взема вода с една кофа и ръката му се наквасва до китката. Като тръгва назад, той усеща, че ръката му се подува, и на 20-30 краки от извора сериозно се изплашва и спира. Ръката вече силно го заболяла и била страшно подута от двете страни, цветът и се променил на тъмночервен. Жетварите много се изплашили от тази звополука на Коста и му превързали ръката през рамото, за да му намалят болките. Мъчили се да го утешат и да му помогнат, но напразно. Ръката, докъдето се наквасила, се вдървила. Принудили се да напуснат нивата и да отнесат Коста в Кумлука. Веднага потърсили лекар.

Между това една баба, много стара, им казала, че това е уграма и ако Коста отидел след една седмица да се премие на същото изворче, щяло да му размине. Послушват и съветите и отиват. Но уви! Кладенчето било сухо (нещо, което не било запомнено никога), а болестта преминала и на другата ръка. Те се още повече изплашили. Особено Коста ужасно страдал от тая схванатост, „колаве”.

Подир това изреждат много лекари, ходжи и много други още баби и баячки, но никой не могъл да му помогне. Напротив, болестта се влошавала в течение на 2-3 години. Най-подир жена му станала истинска бавачка за болния. Тъй неи се присънило една вечер, че трябва да заколят едно агне на св. Георги. Тя увещавала мъжа си да отидат на родното и село, където има манастир „Св. Георги” и там да принесат жертва. Това в 1933 г.

Като наближава този ден, те отиват в родното и село Сърмашик, Малкотърновско. Тук обаче им дават нов съвет: срещу Гергьовден да отидат да пренощуват с болния на местността Росен, където всяка година ходели такива болни и се изцерявали. Коста ги послушва, като и без това курбан трябвало да принесе на другия ден. Тази местност е в околността на Сърмашик и се смята за самовилско сборище. Тя се посещева ежегодно, само срещу Гергьовден, от всякакви болни, особено от храми и схванати. Местността се пада източно от селото, на около час и половина, наляво от шосето за М. Търново: тя е една равна поляна нависоко, окръжена със скали и висока дъбова гора.

С разтуптени от радост сърца заминали те за росенската местност. Пристигнали по залез слънце. Заварват посетители от целия Бургаски окръг – от с. Стоилово, с. Граматиково, гр. Малко Търново, та и от други окръзи. До известно време те вечеряли, приказвали и избирали места из Росена за болните, също и за здравите. На болните поставили легла всред малка полянка, обилно обрасла със „самодивското цвете” росен. Росенът цъфти бяло, много рано и мирише доста хубаво. Той се бере срещу Гергьовден, и то от болни. Овчарите го употребяват за лекуване на овцете от „огненица”. Вярва се, че който настъпи росен, ще „оградиса”.

Здравите ленали 15-20 метра далеч от болните. Коста оставили на една полянка, наблизо бил вързан конят му. Завили добре болния и се оттеглили. Зацарила гробна тишина. Коста неволно си протегнал дясната ръка, но тя се вдървила и не можал да я прибере. Едва след 2-3 минути я прибрал обратно. В това време конят силно се изплашил и не пасъл до разсъмване. Между това Коста задрямал и видял да идат три момчета с гайда. Като минавали покрай баба му, запитали я: „И вие ли дойдохте бабо?” Същото момче се отбива и при Коста и го запитва: „Този кон, дето се изплаши, твой ли е? Момчетата се изгубват и Коста се пробужда. След 5 минути, казва той, нещо се изтъркулва над главата му и почва да го мачка по тялото. Това продължило немного и се събудил. Усетил вода по  тялото си. След малко заспал и му се явили три момичета (самодиви). Те се спрели до главата му и се наговоряли. Той се захласнал в красотата им. Особено го поразили белите им дрехи и забрадки, които се допирали до земята. Те си наговаряли нещо тихо, после едната казала на другите: „Хайде да почнем, че време не остава.” Тя го открила, гванала му ръцете и почнала да го разкършва. Другите стояли наоколо и си приказвали тихо. Това било много късно. Коста се събудил, но след 5-6 минути заспал. Явява се пред него едно момиче, облечено с обикновени дрехи, и сяда при краката му. Понеже почувствал голяма топлина, поискал да се открие, но преди да стори това, момичето му казало: „Момче, пази да не ме удариш, че ще плащаш още 70 лева!” Пробужда се и пак заспива. Сега вече сънува, че конят му се отвързал; тръгва да го връзва, но като се завръща, среща четири бивола на пътя си. Отбива се да им стори място да минат и се събужда. Събужда се от петлите в близкото село, но го било страх да се движи, стоял там в това състояние, изпотен, изморен, чувствал студеня пот. Това било по първи петли, или 3 часа през нощта, когато по народното поверие самодивите изчезвали. Така до призори той не смеел да мръдне.

В това време, на разсъмване, идват при него баба му и леля му и го дръпват в мрачината. Без да усеща каквато и да било мъка, той скача на крака, облича палтото си и тихо без да говори някой, се оттеглят извън поляната. Тутакси запрягат каруцата и той се качва като здрав вътре. Раздвижили се и другите болни, но всичко ставало тихо, без какъв и да било глас. На един километър далече той, подкарал и сам каруцата, бил вече по спокоен и почнал да разказва росенските си сънища и видения. Домашните му, зарадвани от здравия Коста, със страх и трепет изслушали разказа му.

През деня принесли курбан на манастира „Св. Гьорги”; яли, пели и играли. Коста свирил и с кавал на хорато, на което са играли всички за здраве. На завръщане в Бургас той се отбил с каруцата при изворчето „Кабасакал” и видял, че то течало: както по-рано, водата му клокочела бистра и студена, за да пои хора и добитък. Коста и до ден днешен е здрав и щастлив със своето здраве.”  

 

В „Зелен туризъм” ще продължаваме да предлагаме материали в „Неразбрано”, с които да опресняваме паметта за необяснени видения и явления, защото споделяме мисълта на Клод Леви Строс, че всеки народ има задължение пред своите наследници и пред човечеството да запази паметта си за миналото си, докато го разбере напълно.

Прочетена 419 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 09:33

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.