Вторник, 16 Август 2016 12:16

Селищното землище като пространство на културата?

Оценете
(1 глас)

Тодор Иванов Живков за пространството като култура.

 

Приемаме, че възпоменанието на тези, които вече не са сред нас е важно за бъдещето на тези които ще дойдат след нас. Проф. Тодор Иванов Живков е представян с трите имена, за да бъде бъде разграничаван от своя адаш и еднофамилец, чиито произведения до края на 80-те години се печатаха в много големи тиражи.

Ще го представим, като автор и човек,  с откъс от една публикация на Велиана Христова: Интелектът, който имаше съвест.  Непубликувани текстове на проф. Тодор Ив. Живков видяха бял свят в книгата "Поглед през рамо":”

„Всъщност той бе скромен и дори кротък човек - и като учен, и като "началник", и като депутат. Но онова, което написа, неизменно бе белязано от мощна харизма. Той бе едновременно Интелект и Интелигент. Който никога не остана безразличен към порока и към погубването на духовността в България. В съчетание с ярка гражданска позиция и безукорна почтеност това го направи представител на онази рядка група от грамадни личности, която днес е на изчезване в обществото ни. Изумително е, че в днешното време на отвратителна бездуховност представители на различни поколения учени препълниха залата на Института за етнология и фолклористика, за да си подадат ръка чрез посланията на проф. Живков. Това бяха мигове на бягство към един свят на духовните ценности, от който мислещият човек има отчаяна потребност!”

От творчеството му ще предложим кратък откъс от един доклад, представен от проф. Тодор Иванов Живков на първата научна конференция „Културата – локално и национално.”

Конференцията е проведена на 26 май 2000 г. в гр.Средец, Бургаска област, като част от програмата на Национален странджанско-тракийски събор: Фолклорен венец Божура. Темата и мястото, където се провежда конференцията са много близки за членовете и съмишлениците на БАЕСТ. Припомняме делото и написаното от проф. Тодор Живков с надежда да предизвикаме повече внимание, размисъл и най-важното активни действия за съхраняване на селищните землища като пространства за развитие на жива местна култура.

„Искам да говоря пред вас за пространството като култура, имайки предвид и една вече утвърдена научна традиция и сегашните потребности на българското общество. Ще започна с второто.

Струва ми се, че днес ние сме изправени пред реалната нужда да опазим българското културно пространство като етнично землище, като регионални и локални агломерации, като градове и села, като домове. Изброявам нещата в тази последователност, защото и едното, и второто, и следващите са немислими без нашите виждания за култура, без нашата национална, регионална, селищна и родова памет, без нашето отношение към планините и реките ни, към нашите равнини, селищни и домашни пространства. А това отношение не може да не бъде пропито от култура. Защото - позволете ми малко да навляза  във филологията – всички тези неща са означени, те са  не само имена, а сложни културни реалии. Когато говорим за Балкана или Дунава, за Тракия или Странджа, за Пирин или Черно море, за Родопите и Беломорието, ние мислим за себе си като народ. Живи и мъртви мои колеги са предложили хипотези и обосновани доказателства, че зад всичко това стои най-напред митология – тракийска, славянска, индоевропейска – че тази митология е разиграна като обредност и фолклор, че всяко или почти всяко място на земята ни съдържа памет, онаследявана и запазена и днес. Разбира се, ние не сме били лоши наследници, защото сме я осъвременявали. Най-вече чрез националната ни драма. И затова днес, прекрачили отдавна прага на нашето аграрно митологично и обредно време, ние имаме и Оборище и Батак, и Петрова нива, един хайдушки Балкан и една свята Странджа.....

Казвайки това, аз не изричам нещо ново, но все пак бих ви предложил да мислим тези пространства не само и не толкова с мерките на историята, колкото с категориите на културата. Защото и саможертвата е култура точно така, както и нестинарката Нуна, и певеца, и хороводеца. Или, реша ли да обобщя, трябва да кажа, че всяка общност от етничен и национален тип конструира мисловно мястото, мястото, което заема, самото пространство се усвоява и „използва” като  култура. Разбира се, това културно пространство като система от символи, никога не е хомогенно – тук, в  неговата интерпретация, си казват думата и „другите” между нас (други етнични и религиозни общности), и неговата специфична регионализация и локализация. В този смисъл понятията регионална и локална култура култура са реалности, които ни говорят за това как една по-обща културна система – в нашия случай българската култура – се изявява в своите пространствени вариации. Явно е, че имаме една регионална (тракийци, родопчани, шопи, добруджанци и пр.) идентичност и една локална идентичност, която свързваме с понятия като Троян и Троянско, като Охрид и Охридско, като Малко Търново и Малкотърновско и т.н. В тази локалност културата ни се възпроизвежда и наследява по-иначе, отколкото члез механизмите на националната култура, има други опорни точки и принципи на функциониране. От друга страна, особено в модерните времена, откриваме процес на регионална и локална интерпретация на националната и дори на общочовешката култура. Всичко това е много сложен процес, който в различните времена намира различен израз, но винаги местното е имало свои особености, своя същност.

Ако се върнем към нашия аграрен тип социалност, който продължи до модернизацията на земеделието през 50-те и 60-те години, ще видим, че културата на дома, на селището, на неговото землище, на региона предлагаше едно отношение към пространството, което чрез обредност и топонимия, чрез митологични представи изразяваше много пълно една културна компетенция, която се състоеше в това, че самото пространство се поделяше по силата на редица културни квалификации: култивирано и необработено, гори и нивя, свещено и профанно и т.н. Нещо повече, това пространство се преосмисляше циклично – не само като зима и лято, а като подвластно или не на културни действия. Ще припомня, че свои пътища имаха коледарите, нестинарката, лазарките, сватбите, погребенията и т.н. В него делникът и празникът бяха установени категорично, категорично бе установено и културното обучение на човека – за момичето с неговите дарове, с жетварската му песен и т.н. и за момчето – с уменията му да наследи баща си. Съвсем естествено в този локален космос стоеше църквата, параклисът и, в по-широк план манастирът.

Естествено, тази локална култура не беше идилия, а вековен обичай, но благодарение на нея се създадоха регионалните и местните вариации на културата ни, които стоят в основата на такива общности като рупци и капанци, торлаци, шопи и т.н. На някои места като например тук, в Странджа и около нея, тя не се е променила през вековете.”  

Надяваме се, че и тази малка част от доклада на проф. Тодор И. Живков дава възможност да го използваме в подкрепа на тезата за голямото значение на културния ландшафт за развитието на местната култура и на туризма.

Помага ни правилно да оценим значението на различните връзки и на взаимодействието между нивата (колибарско, селищно, общинско, регионално, национално, регионално, европейско, глобално) на развитие на културата.

Да открием противоречивите тенденции в развитието на общностите на различните нива и за засилване или намаляване на желанието им за самоидентификация и за самоорганизация. Да разберем, че за провеждане на далновидна политика за развитие на селски туризъм е нужно да следим за динамиката на селищни и регионални вариации на националната и на универсалната култура.

Политиката за развитие на туризма да бъде в подкрепа на глокализацията.

Да се картотекират специфичните недвижими туристически ресурси и с консенсус да се определи една част от пространството на селското землище, която да се проектира, да се изгради и да се стопанисва като сцена за създаване и за представяне и предлагане на уникални туристически продукти. Туристическите маршрути и  туристическите обекти, не само да представят местната селищна култура, но и да показват взаимопроникването и приспособяването на универсалната национална култура към особеностите на селското земище.

Не трябва да се абсолютизират границите на селското землище. В повечето случаи преди да се утвърдят проектите за сцената, сценариите,  маршрутите и обектите е добре те да се съгласуват и с намеренията на съседните селищни общности. По-интересните програми ще са в междуселищни пространства:

„Между трите странджански села Казъклисе, Айлъджик и Кайбиляр има едно място, дето не ходи нито добитък, нито хора. За тва потайно място се разказва от местните хора следната история. ......

Затова на онова място, дето умряла Гергина, дето зафърляла с каменьнье Русат и овцете му, станало проклето, змейчево място. Тревата там нито добитък я пасе, нито човек смее да я гази. Отиде ли добитък да пасе – разболява се и умира, ако човек нагази в нея – затъва, пропада.” (Горо Горов, Странджански фолклор, Змеица люби овчар – І )  

 

Още по темата, виж предишни публикации:

В ГОЛЯМАТА НИВА НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНОСТ?!

Културата подрежда потребностите и ценностите

Томас Фрийдман за глокализацията

Лисицата и Малкият принц за опитомяването, за проумяването и за обредите

Отново ИСТОРИИ ЗА ЖАБКИ

Любовта на Змеицата

За неизгаряемостта на нестинарите - Наблюдението

Змейове, вселени и празници

 

 

 

Прочетена 593 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 10:17

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.