Вторник, 10 Април 2018 10:35

Светилищата в културното пространство на селските землища

Оценете
(1 глас)

Петър Добрев за единството на святост, честност, чистота и за ролята на оброчищата.

Много пъти сме подчертавали, че ефективно стопанисване и опазване на земята, като жизнен ресурс, гарантиращ устойчиво развитие, най-добре може да се осъществява на ниво селищно землище. Изправени сме пред реалната нужда да опазим българския характер на културното пространство в селищното землище. Немислимо е без ясни виждания за землището като културно пространство. Неосъществимо е без национална, регионална и селищна стратегия за опазване на селищната и родова памет. Отношението ни към планините и реките в землището ни трябва да  бъде пропито от култура. Защото всяко или почти всяко място от землището ни съдържа памет, предавана, онаследявана и запазена и днес.

„Ако се върнем към нашия аграрен тип социалност, който продължи до модернизацията на земеделието през 50-те и 60-те години, ще видим, че културата на дома, на селището, на неговото землище, на региона предлагаше едно отношение към пространството, което чрез обредност и топонимия, чрез митологични представи изразяваше много пълно една културна компетенция, която се състоеше в това, че самото пространство се поделяше по силата на редица културни квалификации: култивирано и необработено, гори и нивя, свещено и профанно и т.н. Нещо повече, това пространство се преосмисляше циклично – не само като зима и лято, а като подвластно или не на културни действия. Ще припомня, че свои пътища имаха коледарите, нестинарката, лазарките, сватбите, погребенията и т.н. В него делникът и празникът бяха установени категорично, категорично бе установено и културното обучение на човека – за момичето с неговите дарове, с жетварската му песен и т.н. и за момчето – с уменията му да наследибаща си. Съвсем естествено в този локален космос стоеше църквата, параклисът и, в по-широк план манастирът.

Естествено, тази локална култура не беше идилия, а вековен обичай, но благодарение на нея се създадоха регионалните и местните вариации на културата ни, които стоят в основата на такива общности като рупци и капанци, торлаци, шопи и т.н. На някои места като например тук, в Странджа и около нея, тя не се е променила през вековете.”

Виж: Селищното землище като пространство на културата?

 

Използваме тази малка част от доклада на проф. Тодор И. Живков в подкрепа на тезата за голямото значение на културния ландшафт за развитието на местната култура и на туризма. Насочвайки вниманието към селищното землище, не трябва да подценяваме значението на различните връзки и на взаимодействието между нивата (колибарско, селищно, общинско, регионално, национално, регионално, европейско, глобално) на развитие на културата. Да се опитаме да открием причините за противоречивите тенденции в развитието на местните общности. От какво се  засилва или намалява желанието им за самоидентификация и за самоорганизация.

За разширяване обхвата на дискусията, предлагаме още едно компетентно мнение за културното наследство в селското землище, което вземаме от въведението  към глава шеста „Българската святост и нейните рушители” (Патилата на най-стария оброчен кръст), от книгата на  Петър Добрев „Сто години слепота – Как бе дебългаризирана българската история.” Не оспорваме основанията за критината насоченост на цялата книга, но целта ни е да предложим повече идеи за позитивна позиция.

„Напоследък често се мисли, че ние, днешните българи сме слепи потомци на мъдри предци. От далечните български векове до нас долитат светли гласове, които вече почти не можем да разберем. Трудно е да си представим например, че преди десет века в България с думата СВЯТ са били наричани две велики и необятни същности: Небесния свят, Земния свят и светлината, коята тогава също се е наричала СВЯТ. Никой не знае как е възникнало в старобългарския език това тройно съвпадение, но от него личи, че някогашните българи са гледали на света не като на обикновена земна твърд, а като на вместилище на небесната светлина. И до днес в българския език звучи ехо от това рядко съвпадение и в него думата СВЯТ значи едновременно вселена и святост. Но от това в сърцата ни блика само болка, защото нашият свят е все по-малко свят и възвишен. Онези някогашни българи, хулени от ромеите като „варвари”, са наричали с думата ЖИВОТпътя на Слънцето през небесните съзвездия, а след това обикновеното земно битие. Затова в Сборника на цар Симеон пише, че Слънцето преминава през „12 небесни живота”. Думите чест и чист те са пишели често еднакъв начин – като ЧЬСТ, защото при тях за честен се е считал само човекът с чиста душа, а не нехванатият престъпник. От онези чисти и честни българи ни е останал поздравът ЧЕСТИТО и днес ние сме един от малкото народи на света, при който хората си пожелават взаимно не повече слава, а повечеу чест. И единственият народ, при който най-щастливите хора се наричат не с израза БОГАТ ЧОВЕК, а ЧЕСТИТ ЧОВЕК. Друга особеност на онези българи е, че те са почитали свято своето родно гнездо. Затова в някой език има толкова много думи, с които се нарича родната земя и обичта към нея, както в нашия български език. Повечето европейски народи имат по една-две думи за тези две понятия - . А ние имаме цяла гама от думи – Отечество, Родина, Татковина, Бащин край, а за обичта към родината – цял куп свои думи – Родолюбие, Народолюбие, Любородие, Милородие, Българолюбие. Проучванията на един голям родолюбец доц. Константин Попов показаха за голямо учудване, че подобен широк спектър от думи лепсва не само сред западните народи, но и сред русите, поляците, чехите и други славянски народи. Русите си служат за целта с израза „любовь к родине”, а поляците и чехите с подобни описателни изрази. Колкото и невероятно да изглежда това, в никой европейски език не е имало толкова много съзвучия между СВЯТ и СВЯТОСТ и между ЧИСТОТА и ЧЕСТ и толкова широк спектър от родолюбиви думи, както в нашия стар български език. Той не е бил обикновена човешка реч, а копнеж по чистота и трептеж от обич към милия роден край, затова българската земя и до днес е осеяна с безброй необикновени светини.

Малцина знаят мече, че край всяко село в стари времена е имало оброчище, посветено на някой светец, когото хората са почитали като покровител на своята малка общност. В това скромно светилище е стоял често само един голям оброчен кръст с името на светеца, но край него хората се събирали във всички свои най-лоши и най-хубави дни за молебени и курбани и са се обричали мълчаливо да бъдат достойни за своя духовен водител.

Тези скромни оброчища са били извори на благост, чест и святост. Някои от тях са били създавани и далеч от селата край няю-красивите и забележителни места – лековити извори, големи скали и високи стари дървета. Чрез тях много векове българите са почитали две велики и слети една с друга красоти – хармонията на една възвишена религия и красотата на майката природа. В най-трудните векове, когато хиляди църкви и стотици манастири са били разрушени, тези малки светилища са давали дух и опора на нашия народ. И тъй като те са били безбройни, тях никой не е можел да унищожи, а това е правело жалки и безсилни и всички опити за сломяване и претопяване на българския народ. Тези оброчища, разпръснати навред из България и често само с един кръст за поклонение и молитва, са били най-дълбоките основи на онази невидима държава на духа, която е спасила народа ни от погибел. Те са се раждали спонтанно от поривите на някоя извисена душа и тъй като са били навред, те са носили навсякъде из България светлината на доброто.

Ако науката беше си дала труда да се запознае по-грижливо с тях, едва ли щяха да възникнат странните теории че българинът е богоборец по душа и лишен от високо духовно чувство. Малцината учени, които са забелязали тези свещени свидетели на старите български векове, са доловили чрез тях една важна черта на нашия народ, която дълго време е била един от най-важните извори на неговата неизчерпаема цивилизованост. „Религиозната святост на българския народ е била много силна през миналите векове – пише един от тях – За това може да се съди по многобройните манастири и параклиси в землищата на селищата. Има селища с десетки такива домове с култов характер, които се честват на съответните им празници като на някои са ставали и събори. Вярата в християнския бог се утвърдила нашироко.... Характерно е било и почитането на високи дървета, израснали край оброчища, по синори на селски землища, край извори и кладенци. Съществуват оброчища, при които няма следа от стара черквица, но са обрасли с по няколко вековни дървета. Всъщност те представляват оброчището. При всяко тържество на тия обочища при корените се слагат части от курбана, на места пробиват в тях дупки със свредел и слагат там ястия или светена вода – „хранят ги”. Тези дървета се смятат свещени и никой не ги сече. Ако неизвестен злосторник извърши покушение, в Западна България устройват обществена ”проклетия”- старинен български обичай, подобен на грамадата.”(Хр. Вакарелски, Етнография на България.С., 1977, с.423-424)

Но днес повечето от тези старинни оброчища са изчезнали от света. Техните големи кръстове стоят самотни и изоставени като вечни стражи ту на някой висок хълм, ту край буен планински извор, а хората, които минават край, ги мислят за погребални кръстове и не знаят, че те носят върху себе си потъмнелите и изтрити имена на почитани много векове светци. Над старите български огнища на светостта вече много години вие своите паяжини невежеството и бездуховността. Затова понякога се случва дори високо титулувани научни жреци да не съзнават, че някои от тези кръстове са пратеници от далечните български векове и да ги третират по твърде елементарен и дори унизителен начин, навеян от най-различни модернистични и чуждопоклонски увлечения.”

Други публикации:

Сакрални пространства в нестинарските землища

Селищното землище като пространство на културата?

Иеротопично творчество за поклоннически туризъм

Манастирите и развитието на културното пространство

Как туризмът да открие и да опази съкровищата на иманярския фолклор?

Културата не е концерти и изложби, а поведение!

Наследството – мост между поколенията и към бъдещето

Етничното усвояване на пространството – локално, регионално, национално

Културата подрежда потребностите и ценностите

Ще имат ли стопани землищата, ако ги ограничим с бели камъни?

За философията на селския туризъм

Константин Петканов за българския селянин

 

 

 

Прочетена 291 пъти

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.