Понеделник, 26 Февруари 2018 10:43

За кого е важна признателността на България към Русия?

Оценете
(1 глас)

Дела и думи на Екзарх Антим І, Симеон Радев, Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин за благодарността на България и българите към Русия.

На 3 март 2017 г., като представители на БАЕСТ и „Зелен туризъм” участвахме в едно много добре организирано тържество в клуба на пенсионерите от Сан Стефано. Отбелязахме Националния празник на България и 139-та  годишнина от подписване на Санстефанския мирен договор заедно с жителите  на Сан Стефано и изразихме надежда през 2018 г. в Сан Стефано още по-тържествено и в по-голям състав да се отбележи  140-та годишнина от договора, който призна съществуването на възродената Българска държава. За съжаление, през изминалите месеци след срещата, идеята за свързване на българското село Сан Стефано с историята на България не получи достатъчно обществена подкрепа, за да се осъществи в някакви значими резултати.

Виж:

Обществената дискусия в предпразничните дни около 3 март почти винаги отново се връща към оценка на отношенията между България и Русия. Повдигат се стари въпроси: Нужна ли е и за кого е важна признателността? Защо и как трябва да се  изразява благодарност от България към Русия?

Насочваме се към тази тема, защото умението вярно да се оценява приноса на другите общности и хора, умението добре да се изразява признателност и благодарност към другите, е много важен показател за степента на развитие на културата на човека, общността и държавата. Усъвършенстването и утвърждаването на признателността е съществен момент в инвестирането на социален капитал. Признателността е предпоставка за поява и за прояви в общностите на пасионарност и на синергия.Умението да се оценява и да се признава приноса на другите се развива  взаимосвързано на различните нива: в семейството, в съседската, в селищната, в общинската, в регионалната и в националната общност.Културата на държавата се изразява в способността на гражданите вярно да оценяват и по подходящ начин да признават заслугите към тяхната страна на представители от други народи и държави.  Липсата на култура на признателност, неблагодарността и авантаджийството са много важни фактори за движението на държавата надолу и назад към бедност и упадък.

С кратки текстове ще припомним дела и думи на двама известни и заслужили българи – русофил и русофоб, но ще добавим и казано от двама още по-известни световни политици. Събитията и оценките, които се споменават са от 1872 до 1945, но пряко или косвено са свързани с темата.

Естествено е да започнем с дела и думи на Екзарх Антим І. Под негово ръководство се подготвя информирането на света за трагедията на България. Той изпраща жалбата на българите до Русия. Прочитайки я, Александър II се просълзил и написал на нея "Да се освободи България!". Екзарх Антим І ръководи освещаването на мястото за паметника на Шипка. Той ръководи и делегацията, която отива да изрази благодарността на българите към Русия.  

Българският Екзарх Антим І е от групата на русофилите. Той постъпва в Одеската духовна семинария със стипендия, издействана от руския консул в Измир. Продължава образованието си в Московската духовна академия, която завършва със златен медал през 1856 г. и с магистерска степен  по богословие. Заради показаните качества бил ръкоположен в йеромонашески сан лично от митрополит Филарет Московски, който му подарява иконата, показана във филма за спомените от бъдещето.

Виж: Пътят на една икона от москва

Трябва да подчертаем, че за разлика от повечето български политици и иереи, които са предпочитали да са на страната на силните, Антим I е имал смелостта винаги и навсякъде (пред Патриаршията, пред Портата, пред великите сили) да отстоява  неизменно българските национални интереси. Когато разбира, че руските имперски интереси могат да застрашат българските, той се обръща към княз Дондуков през 1879 г., на банкет по повод неговото изпращане в Търново: "Вие ни освободихте от турците, чудя се, кой ще ни освободи от Вaс?",

Повече за делата и думите на Екзарх Антим І ще предложим откъс от написаното от Видински митрополит Дометиан, в брой 23 за 2004 година на Църковен вестник, под заглавие Екзарх Антим І:

„ На 16 февруари 1872 г. той бил избран за Български екзарх. Българският екзарх започва своето високо църковно-народно служение с рядко умение, усърдие и смелост. ... Мобилизирайки своите нравствени сили и воля, умъдреният първойерарх екзарх Антим отблъсквал всякакво посегателство върху чистото православие и дадените ни права според фермана. ... В ония мъчни и тежки времена помощта на славянска Русия съпътства неотклонно църковно-народното дело на първия Български екзарх в защита на българските интереси. ...

Но истинският голям морален изпит за Българския екзарх е Априлското въстание и неговото потушаване с нечувана жестокост през пролетта на 1876 година. ... Екзарх Антим бил поканен, чрез личното си присъствие или писмено, да прикрие или отрече позорните изстъпления, както и да изрази голямата благодарност на българския народ от дадените му свободи. Неопетнената съвест и пламенното родолюбие не позволяват на Българския екзарх да измени на истината и на народа си и той категорично отказва. Протестите му пред правителството за необективността на официалните сведения за априлските събития и заставането начело на 12-членна делегация пред Високата порта в защита на жертвите на терора, застрашават свободата и дори живота му.

С широкия политически поглед екзарх Антим изиграва важна роля в привличането на европейското обществено мнение на страната на българските национални интереси. Нещо повече, оплаквайки хилядите невинни жертви, той намира начин да оповести тази кървава трагедия там, откъдето народът очаквал помощ - чрез Петербургския митрополит Исидор, председател на Руския Свети синод, бил известен и Всерусийският император Александър II. Четенето на този знаменит документ трогва и днес: "Ако Русия - заявява между другото екзархът - не се застъпи за жестоката съдба на българския народ, нека тогава българите да бъдат заличени от числото на славяните и православните."  

България да бъде освободена! - ще бъде отзвукът на този зов.

Турското правителство не могло да прости тези действия на екзарха. Съдбата му била решена. Обявен за враг на султанската империя, той бил свален насилствено от екзархийския престол на 17 юни 1877 г. и изпратен на заточение в Мала Азия. ( з.т.: На 14 април 1877 г. с везирска заповед екзарх Антим I e свален от екзархийския престол. След кратък съд Мидхат паша го осъжда на смърт за държавна измяна.След скорошен преврат в отоманската империя, присъдата е заменена със заточение.)

От заточението българският екзарх се завръща във вече свободна България. Свободният народ го посреща с възторг. С нищо не може да се сравни ентусиазмът и въодушевлението на народните представители, когато княз Дондуков се приближил към дядо Антим, благоговейно целунал ръката му и поискал благословия да пристъпи към великото дело и откриването на Учредителното събрание в Търново.  ...

Придружен от двама митрополити, Антим I отслужил молебен на легендарната Шипка и положил основния камък за издигане паметник на героите, паднали за свободата на България. Пак по единодушно решение на Народното събрание дядо Антим застава начело на делегация, която заминава за Русия, за да изкаже благодарност и вечна признателност на Царя-Освободител Александър II от името на българския народ за даруваната ни свобода. Трогнат до сълзи, Всерусийският император благодарил и наградил дръзновения български екзарх с брилянтен кръст, а императрицата му подарила скъпоценно енголпие.”

Вторият българин – Симеон Радев е автор на „Строителите на съвременна България”. Както се подчертава в следващия текст, политикът, дипломатът и писателят Симеон Радев се отнася към лагера на русофобите. По-голямата част от делата и думите му са критично насочени към Русия и нейната политика към България. Различни са думите на Симеон Радев за Освободителната руско-турска война. Конкретно по повод на 3 март, войната на Русия за освобождението на България и договора от Сан-Стефано ще се позовем на текст от книгата на Христо Бръзицов „При големи хора по халат и чехли”, в който известният наш журналист дава много кратка  информация за свое интервю със Симеон Радев:

„Българският историк трябва да пише на колени за освободителката Русия”

През 1930 година в брой 91 на седмичника „Литературен глас” на цяла трета страница и отвъд нея поместих разговор със Симеон Радев. Между многото въпроси, които бяха повдигнати в тоя разговор, поставих и следния въпрос:

- Вие, като човек, който е принадлежал на русофобските течения в България, какво впечатление извлякохте от последните си издирвания във виенските държавни архиви относно руската политика спрямо българския народ?

Симеон Радев отговори твърдо:

- За руската политика в България не трябва да се говори изобщо. Тя се дели на периоди и в разлини времена е имала различни мотиви. Освобождението на България обаче беше от страна на Русия дело безкористно. ....

Събеседникът ми продължи развълнувано:

- ....По отношение на България имаше чист идеализъм... Българският историк трябва да пише с благоговение. Бих казал – на колени!

Редакторът на списание „Сила” Христо Силянов в броя на вестника от 9 декември 1930 година по повод на тия изявления на Симеон Радев написа:

„Историк, който се коригира публично, за да установи една съзната историческа истина, върши акт на самоуважение....”  

За да подчертаем голямото значение и световния интерес към темата ще добавим и оценките за благодарността на България към Русия на двамата от „тримата големи” политици след Втората световна война – Йосиф Сталин и Уинстън Чърчил. Предлагаме ги в последователност, както са изказани, според записите на четвъртото заседание (20 юли 1945) на ръководителите на правителствата   на СССР, САЩ и Великобритания на Берлинската (Потсдамската) конференция:

Уинстън Чърчил:

.....Що се отнася до другите страни, за които тук се говори, то аз съм длъжен да кажа, че България няма прово да предявява каквито и да са претензии по отношение на Великобритания. България ни нанесе жесток удар и направи всичко, за да ни навреди на Балканите. Разбира се не аз трябва да говоря за неблагодарността на България по отношение на Русия. Руската армия освободи навремето България от турското иго, след много години на жестоко насилие. В тази война България почти не е пострадала, тя беше прислужница на Германия и по нейни указания нападна Гърция и Югославия, причини им много вреда. Обаче България е все още въоръжена. Струва ми се, че тя е така силна, както и преди, тя има 15 дивизии. Не е урегулиран въпроса за репарациите от България. Аз трябва да призная, че аз не съм много склонен към скорошно сключване на мир с България, във всеки случай, по-малко, отколкото за сключване на такъв мир с Италия. ...

Йосиф Сталин:

.... Ние трябва да откъснем от Германия нейните бивши съобщници.

Много трудности, много лишения ни причиниха такива страни, като Румъния, която изпрати срещу съветските войски немалко дивизии, като Унгария, която имаше в последния период на войната 20 дивизии против съветските войски. Много голями загуби ни причини Финландия. Разбира се, без помощта на Финландия Германия не би могла да осъществи блокадата на Ленинград. Финландия изпрати срещу нашите войски 24 дивизии.

По-малко трудности и обиди ни причини България. Тя помогна на Германия да нападне и да води настъпателни операции срещу Русия, но сама не влезе във война против нас и свои войски против съветските войски не е изпращала. В съглашението за примирие е предвидено, че България трябва да предостави свои войски за войната против Германия. Това съглашение е подписано от представителите на трите държави-САЩ, Великобритания и СССР. В съглашението е казано, че след свършване на войната с Германия армията на България трябва да бъде демобилизирана и доведена до размерите за мирно време. Това ние трябва да направим и това ще бъде направено. България не може да се съпротивява за изпълнение на съглашението, тя е длъжна да го изпълни. ...”  

 

В заключение ще повторим, че признателността за Освобождението е по-важна за българите и за България.Защото развитието на културата на общностите в голяма степен се изразява в създаване, легитимиране и усъвършенстване на формите на оценяване и признаване на приносите. Този процес може да се определи като процес на инвестиране на социален капитал, без който пазарният механизъм на признаване също не може да работи ефективно. Когато в дадено общество са доминиращи непризнателността, неблагодарността и  авантаджийството, общностите (семейни, родови, съседски, селищни, и т.н.) на всички нива ще се корумпират, ерозират и, в крайна сметка, ще се разпаднат.

Прочетена 393 пъти

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.