Петък, 28 Юли 2017 11:56

Големият прокоп на българските ханове Тервел и Омуртаг или Еркесията, име останало от Османската империя?

Оценете
(3 гласа)
Киро Дженков:„Сюбиги Тервел, книга първа: Големият прокоп”  

В началото на ХХІ век  граничните заграждения отново привличат вниманието. Оградите по границите: валове, ровове и крепостни стени от камък, тухла или кирпич, глинобитни стени, землени  и дървени се появяват още в древността, когато мощни централизирани държави се стремят да контролират и защитават териториите си. Те загубват значението си за отбраната на държавите след внедряване на огнестрелното оръжие и развитието на военната техника - артилерия, бронетехника и авиация. След като се разбра, че обявеното премахване на границите и отмирането на държавите се отлага, днес граничните съоръжения са отново на мода. В началото на ХХІ век съоръженията по границите се завърнаха, не за отбрана на територията от въоръжени нападения, а за контролиране движението на хората през границите. Засилената миграция и очакванията за разширяване на териториите, изнасящи бежанци, съчетано с  развитието на електронните системи за наблюдение и контрол увеличава броя на привържениците на стените.  

Виж: Огради и прегради по границата – от алармени кутии, през кльонове, до железобетонни крепостни стени

Нормално е дискусията за бъдещето на граничните съоръжения да засили интереса и към тяхното минало.Очакваме интересът на читателите на „Зелен туризъм” да е насочен към граничните съоръжения от миналото, които могат да се използват за създаване и предлагане на търсени туристически продукти.

Сред най-известните в света гранични заграждения от миналото е Великата китайска стена, която е дълга над 6000  к.м.. Отделни нейни части вече са реставрирани и са превърнати в много популярни туристически обекти. През 1987 г. Великата китайска стена е обявена от ЮНЕСКО за паметник на световното културно наследство.

Според някои източници, походите на прабългарите на изток са достигали до Великата китайска стена. Нападенията на българите са били причина да започне нейното строителство. През следващите векове българите започват да строят градове и стени, за да ги защитават. Изграждани са съоръжения за защита на територията на новосъздадената държава на българите на юг от река Дунав още при Аспарух.  През вековете оцеляват останките от голямо гранично съоръжение, започнато от нейния втори владетел, синът на хан Аспарух – хан Тервел, продължено и от хан Омуртаг.

Убедени сме, че поне на няколко места по протежението на Големият прокопоп на хан Тервел и хан Омуртаг, отделни части от съоръжението могат да се реставрират и да се превърнат в сцени за представяне на историята на българите. Разбира се, за създаване на търсени туристически продукти,  много важно е да се събуди и развие въображението на местните домакински общности. В книгите на Киро Дженков, заинтересованите от създаване маршрути за познавателен туризъм в Югоизточна България, могат да открият интересни идеи за превръщане на миналото в поминък за бъдещето. Големият прокоп на хан Тервел може да се превърне в ресурс за културен туризъм. 

За автора Киро Дженков: Роден е в с. Стефан Караджово, Ямболско и от малък е закърмен с любов към приказките и легендите за героичното минало  на българите от родния край: Загоре, Странджа и Сакар и долината на Тунджа. Продължава да търси истината за миналото през целия си съзнателен живот. Открива и събира исторически хроники, записва легенди и възкресява предания. „Ония документи, написани от ръцете на знайни и незнайни наши праотци, свидетели на съдбоносни събития, оставили последици във времето чак до наши дни. Събития, родили и съхранили през хилядолетията името на народа и държавата ни, име, което за разлика от всички други народи не е променяно до днес и се нарича българи и България.” За Първата българска държава на юг от Дунава Киро Дженков написа и издаде 12 исторически книги.

За Хан Тервел:  Две книги са посветени на Хан Тѐрвел - вторият владетел на България, която  спасява християнска Европа от сарацините. Според Именника на българските ханове той наследява Аспарух. Възкачва се на престола и управлява първата българска държавав периода 700 – 721 г. През 705 г. е въздигнат от император Юстиниан в римската имперска титла кесар, с което се създава единствен прецедент в цялата история на империята. В книгите си Киро Дженков не споделя твърдението на някои источници, че Тервел, подобно на дядо си Кубрат, вероятно е бил християнин. Образът на описания от него хан Тервел се разминава с твърдението, че канонизираният от източната и западната християнска църква за светец, като спасител на Европа, свети Тривелий Теоктист   е българския ханТервел.

Първата книга за хан Тервел е с подзаглавие „Големият прокоп”.

На последната страница на корицата на книгата „Сюбиги Тервел, книга първаГолемият прокоп” до снимката с името на автора има текст:

Поклон пред Тангра, дотук успях – получих кесарство, подаръци, нови територии и най-вече признание, че съществуваме. Сега ми трябват две неща – укрепване на придобитото и присъединяване на още славянски князе към нас. За това условия има налице – подписах мир и станах равен на василевса. Остава да дойдат още племена, да оградим земята си с непристъпен окоп и да съградим престолнина подобна на ромейската. А най-първо потребно е, да не допуснем да бъдем разбити отново, както се случи с хазарите. Възнамерявам първият голям строеж да е прокоп, който да възпира и най-многобройната вража армия.”

Това  казва хан Тервел по повод възхищението на ичиргу-боилът Тукму от богатствата на Източната империя.

„- Да, богата, силна е! – съгласи се Тервел и погледна към говорещия. – Богата, защото развива в себе си науки, тържища, защото владее десетки народи и племена. Разказвали ми са старите дойки, че и ние в недавното минало сме имали мощни каменни твърдини с многобройно население, с големи тържища с разнообразни стоки, подредени домове с рояци дечурлига. И всичко това сме загубили заради проклетите хазари. Тепърва се мъча като баща си – слава му небесна – да отстоя тази земя завинаги, да я оплодим и да възвърнем загубеното. Поклон пред Тангра, дотук успях – получих кесарство, подаръци, нови територии и най-вече признание, че съществуваме....”

След текстта, изнесен на корицата Тервел продължава:

„- Знаеш ли, Тукму, никой мир не е вечен. Договорите за него удържат дотогава, докато се породят нови интереси. Сигурен съм, че Юстиниан го подписа, защото е притиснат от много неща – не е сигурен за престола си, не вярва в константинополските люде и в самите си привърженици, сарацините го опожаряват непрекъснато. В такъв случай какво му остава освен да търси помощта на съседа. Аз я дадох не от някаква любов към империята или пък изпитвам симпатии към него, а за да получа признание, да възстановя стария трибут и да отхапя нови територии. Всичко това, както виждаш,постигнах, но утре щом Безносия се укрепи, щом спре ратта му със сарацините, защото и ратта, както и мирът не е вечна, тогава василевсът ще се отметне от договореното в миналото и ще потърси загубеното и дареното. Ето защо ни трябва пределен вал, където да го спрем.  ...

 

Нещо трепна в гърдите на Тервел. Да, българинът беше такъв, какъвто певецът възпяваше. Раждаше се със светли помисли в юртата, или върху седлото на коня, обичаше мирния труд и благославяше небесата за слънцето и дъждовете, които идеха от тях. Ако майка му се разболееше никога не я оставяше сама докато се изправи или се отиде от белия свят. В едната си ръка той държеше ралото, с другата искустно въртеше меча. Да, рало и меч, две творения на човешката мисъл без които животът бе невъзможен. Тангра така го беше устроил, така бе го подредил, че и двете се раждаха от една утроба - наковалнята, от един създател - човекът, с еднаква мисия под слънцето - да поддържат и бранят живота. И двете бяха остри - и палешникът и мечът - и от тяхната острота зависеха мира и благоденствието.

         Пътят водеше на север и все на север. По него почти не срещнаха жива душа. В селищата, покрай които минаваха, цареше безлюдие. Ромеите, незнаейки каква е огромната конница и къде отива, напускаха топлите си огнища и се скриваха в безлистните мокри дъбрави. Канът беше повелил никой с нищо да не закача поселниците, които все пак срещаха и тежко оногова, нарушил повелята. Обозите бяха пълни с продоволствие и единствено от ромейска земя ползваха дивеча и водата. Едва ли досега бе имало поход, в който да не се плячкосва и граби, какъвто поход правеше сюбиги Тервел.

         Най-сетне уморените конници видяха сините върхове на Хема. Дъждът спря и във влажния простор те изглеждаха смалени като тракийски могили покрай каквито често минаваха. Това бе земя на траките и следите им личаха навсякъде. Оварварявана от какви ли не нашественици, тази земя пазеше живеца на някогашните одриси не само в акрополите си, а и в селищата си оцелели във времето. Такова беше Диамопол, твърдината към която доближаваха.

         – Тук  ще минава Големия прокоп! - весело заяви Тервел пред събраните край него ичиргу-боили. - Нека групата на Юлий, говоря за спасените от погибел ромейски воини, да се настани в нея и водена от тримата братя, взети за роби от Константинопол, да изготвят плановете на прокопа! Двестате ромеи ще са първите строители на новия ни южен предел, на които добре ще плащаме. Добро заплащане ще има и диамополския управител и нека той да не забравя, че Диамопол не е вече ромейски, а наш, на аула Плисков. Тукму, от рода Кувиар, аз - канът на българите - повелявам! Отдели дружината си ратници и с тях както ромеите, ще прекараш зимата на седемстотин и шесто лето господне в твърдината! Напролет, щом свикам отново отрядите на ичиргу-боилите и багаините, ще дойдем и ще те сменим ако трябва! Дотогава изкопните планове на предела да са готови, за да начене работата му. Повелих!

         Тукму, застанал срещу кана, не каза нито дума, но не беше трудно Тервел да долови изненадата му. Дали бе приятна или противна, не разбра, пък и е все едно - щеше да я изпълни. Тя идеше от този, който  предвождаше българското канство, беше и първи жрец. Баща му Аспарух - слава му небесна - не призна друг за върховен небесен наместник, а обяви себе си за такъв. Оттогава и наследникът остана върховен като него. Не би се намерил човек да се противопостави на волята небесна, щом вече е не само кан и жрец, а и кесар - равен на василевса, първи главнокомандващ армиите на Хемския полуостров.

         Тукму се поклони мълчаливо и тръгна към основната част войскари. ....

       

         И се захвана голямото копане.

         Всеки изминал ден в горите и полята на Диамопол, като се започне от Дебелтум и вървеше на югозапад към височините на Милеони и реката Хебър, се появяваше изкоп с чудовищни размери. Изкоп, който щеше да брани отвоюваните от кесаря земи и твърдини, щеше да погълне море от човешка пот и мъки и щеше да остане във вековете. През тях, столетия по-късно, когато над българските земи ще легне мрачното османско робство, османлиите щеше да го нарекат Еркесия, което на техен език означава земен прорез. Прорез, който сега Тервел правеше между два свята и две култури. Никой не предполагаше, че сто лета след него, един друг велик български кан, ще се възползва от направеното сега, ще продължи копаенето и той като Тервел ще изпише името си върху земната гръд - кан Омуртаг!

         Ломовете и копачките, лопатите и трамбовките се износваха, похабяваха се, но хората оставаха. От време на време някои умираха, други все пак успявахада побягнат към империята, но върнати от ромейските гранични стражи, отново превиваха гръб. Смъртната казън в канството не се прилагаше и вместо нея, всеки заслужил я, откарваха с цялого му семейство на Големия прокоп.

         Малко заселената, почти безлюдна земя между Диамопол и Адрианопол всеки изминат месец се оживяваше. На изкопна работа идваха доброволно и люде безимотни от Дебелтум, Русокастрон, Диамопол, та чак дори от Филипопол. Срещу добро заплащане и добра храна хората копаеха от изгрев до залез, правеха си безименни поселища и не плащаха никаква дан на Онгъл.

         А и там, в него, кипеше неуморен труд. Освен дълбокия земен вал, край Плисков се изграждаше висока крепостна стена, строяха се каменен дворец и къщи, конюшни и складове. Ичиргу-боили, канартикани и багаини, купци и земевладелци бързаха да изградят блестящи домове, да забравят веднъж завинаги юртите и все още съществуващият азиатски бит. Някои от тях, прекрачвали вече Хрисисийските порти, видяха ромейските къщи и наредба, константинополските улици и искаха да имат такива, макар и много по-малки. Сам кан Тервел бързаше, гореше от нетърпение  да промени облика на престолнината си, да покаже на империята, че е наистина равен по блясък и богатство на василевса ù. А и по власт не му отстъпваше. Пред десницата му се покланяха редица славянски князе, на север от Дръстър трепереха авари и печенеги и се отдръпваха от подвластните нему земи.

         Аулът Плисков постепенно набъбваше, растеше и укрепваше и славата му се носеше по всички посоки. Двете съоръжения с еднаква цел - стената и прокопа - трябваше да подсигурят безопасността на людете, растяха едновременно, но противоположно. Докато крепостната стена отиваше все по-нагоре, то Големия прокоп през изминалите месеци слизаше все по-надолу и ставаше все по-дълбок. На места беше достигнал предвидените размери и от тях копачите се изтегляха, а се заменяха с гранични стражи. При река Тонзос моста за преминаване над рова бе готов и направата му смайваше всички. Той представляваше дървена платформа, една копраля широка и шест дълга, прикачена на тежки железни вериги за скрипец. Скрипецът, между две стражеви кули, бе в ръцете на бдящите стражи и без тяхната воля не се задвижваше. Изкопаната пръст, струпана от северната страна, увеличаваше дълбочината му и обработена с трамбовки беше същинска крепостна стена.

         Месеците се нижеха, а животът и трудът в цялото канство и в Големия прокоп продължаваха.”

 

Днес Големият прокоп, Големият окоп, Голямата ограда е по-известен като Еркесията. Име, останало от времето на Османската империя. Големият прокоп е огромно отбранително съоръжение, което не може да се обхване с поглед от едно място. На много места следите от него трудно ще се открият от неинформирани посетители.

 

Добре запазени части от него има само в нейната източна половина от с. Дебелт, през Бакаджиците до към р. Тунджа. Големи части от западната част и особено от “Малката Еркесия” са чувствително заравнени. Обявена е за паметник на културата с национално значение. Интерес за туриста, изследователя и любознателния посетител представляват участъците при с. Дебелт, включени в археологическия резерват “Деултум – Дебелт”, валът и земления лагер при с. Люлин и землените укрепления при с. Тенево, община “Тунджа”.

 

Прочетена 264 пъти Последно променена в Вторник, 15 Август 2017 23:05

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.