Петък, 30 Септември 2016 12:10

Манастирите и развитието на културното пространство

Оценете
(1 глас)

Д-р Росен Малчев: ПРАВОСЛАВНОТО МАНАСТИРСКО КУЛТУРНО ПРОСТРАНСТВО И ФОЛКЛОРЪТ

Задълбоченото осмислянето на темата „Селското землище като пространство за развитие на  културата” е важна предпоставка за успешно развитие на екологичен и селски туризъм. Затова  предлагаме различни материали, свързани с тази тема:  

(виж: СЕЛИЩНОТО ЗЕМЛИЩЕ КАТО ПРОСТРАНСТВО НА КУЛТУРАТА?;

ЕТНИЧНОТО УСВОЯВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО – ЛОКАЛНО, РЕГИОНАЛНО, НАЦИОНАЛНО;

КАК ТУРИЗМЪТ ДА ОТКРИЕ И ДА ОПАЗИ СЪКРОВИЩАТА НА ИМАНЯРСКИЯ ФОЛКЛОР?;

ЩЕ ИМАТ ЛИ СТОПАНИ ЗЕМЛИЩАТА, АКО ГИ ОГРАНИЧИМ С БЕЛИ КАМЪНИ?;

КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО СЕ НУЖДАЕ ОТ СТОПАНИ!)

 

Продължаваме темата за културното пространство, като представяме частично от интернет: ПРАВОСЛАВНОТО МАНАСТИРСКО КУЛТУРНО ПРОСТРАНСТВО И ФОЛКЛОРЪТ (по мат. от българските земи след края на IХ в.)д-р Росен Малчев - Асоциация за антропология, етнология и фолклористика „Онгъл”

„Във вековете на Българското православно Средновековие и Възраждане (края на IX – края на XIX в.) манастирите са мощни културно-просветни центрове. Те се отличават със специфична архитектура, живопис, музикално изкуство и книжовност. В тях се създава самобитно монашеско творчество – наративни текстове, графити, култови предмети и пр. Своеобразието на тези дейности е свързано с характера на манастирите като универсални християнски комуникативни средища, в които обаче се реализира особеният стереотип на монашеския живот. Дейността на манастирите има две основни цели, които на пръв поглед си противостоят, но всъщност зависят и произтичат една от друга: 1. Универсална, която се постига чрез пропаганда на общохристиянските ценности; 2. Локална, която се диктува от конкретните интереси на всеки манастир и се изразява в прослава на неговата святост сред вярващите. Важен резултат от осъществяването на втората цел е обособяването на културно пространство на всеки манастир, в чиито предели той извършва своята дейност. Границите му са мобилни и социокултурни по тип като мястото им се определя от моментното състояние на манастира като духовен и комуникативен център. То може да бъде разделено на три области – обител, землище, периферия.

Обителта включва всички елементи на манастирския комплекс, разположени във вътрешното манастирско пространство (храмове, монашески килии, библиотеки, скриптории, магерници, чешми и др.) и непосредствено около него (скитове, постници, параклиси, костници, чудотворни природни обекти и др.).

Землището обхваща културните пространства на селищата, чиито жители смятат манастира за „свой”, почитат неговия патрон и патрона на манастирския храм като свой покровител, посещават го и го обдаряват, общуват с монасите по време на религиозни празници и стопанска работа. Тук влизат и културните територии на селищните храмове. Пространствата на манастири, селища и храмове обаче не са разположени концентрично и не се намират в отношения на подчинение. Те принадлежат към различни парадигми на православното културно пространство. Периферията се създава чрез дейността на манастирски метоси, монаси таксидиоти и поклонници от различни региони, в които манастирът е известен и почитан като свято място.

В зависимост от вида на изградената територия православните манастири през разглеждания период могат да бъдат разделени на две групи. Някои от тях имат реални локални землища, в които доминират като сакрални центрове, религиозно-просветни средища, икономически субекти, феодални собственици. Други са разположени по различен начин в православното културно пространство. Териториите им носят по-скоро характеристиките на периферии и са създадени в резултат от православния религиозен културен обмен на Балканите през Средните векове и Възраждането (напр. Светогорските манастири). Този тип културни пространства отразяват хоризонтално мястото, което заемат манастирите създатели във вертикалната структура на християнските общества. Трябва да се отбележи, че посочената подялба е в значителна степен условна. По-скоро става дума за доминация на единия или другия начин на развитие в различни периоди от съществуването на един и същи православен манастир. Може би поради това, често остава неясна връзката между вида на създаваното културно пространство и „официалния” или „неофициалния” произход на манастира. Тя трябва да бъде обект на конкретни изследвания.

Динамиката в развитието на манастирското културно пространство се определя от различни исторически, политически, демографски, етнокултурни, религиозни и пр. процеси. Те влияят многопосочно и твърде често противоречиво на неговите граници и това състояние се запазва до най-ново време.

Развоят на манастирските културни пространства се усложнява и от преплитането на локалните интереси на различни православни манастири в едни и същи области. С прославата на своята святост всеки манастир си изгражда ореола на уникален сакрален център. В неговото културно пространство се създават или „доразвиват” локални по тип феномени – „свои” местни култове към светци и „свои” чудотворни топоси, свързани с тяхната свещена дейност  (покоища, стъпки, скали, извори и др.), цикли от песенни и прозаични текстове и др. Дейността на отделните манастири през различните исторически епохи води до застъпване на техните сфери на влияние. Когато посочените локални явления се генерират в общите части от културното пространство на два и повече манастира, настъпват процеси на контаминиране, следи от които се пазят до днес в културата на мирянските общности. Това с особена сила важи за местните култове към светци. Основен фактор за динамиката на тяхното възникване и развитие са взаимоотношенията между доктриналните духовнически (в частност монашеските) и мирянските общности.

Монашеските общности имат специфичен социокултурен живот. Те се оформят в резултат на обективното историческо разделение на функциите в рамките на християнското духовенство. Тяхната дейност е насочена към материализиране на лишенията, определени в християнската аскеза, и има за цел изграждането на вътрешното духовно съвършество на монаха, изкупването на вината на християнската общност, удовлетворяването на потребностите на вярващите да се освободят от своите конкретни грехове по време на поклонение в манастира. Монашеският календар не зависи пряко от стопанския годишен цикъл и жизнения цикъл на човека. Общността на монасите не се сплотява от светските типове родство – по кръв, по сватовство, по кумство и др. Тя на практика ги отрича, защото нейната парадигма на родството е „братството во Христе”. Монашеските колективи могат да бъдат квалифицирани като общности. Те обаче се отличават от мирянските общности, създатели и носители на фолклорна култура, по множество особености. Най-важната от тях (с оглед на конкретното изследване) е, че монасите не владеят пряко духовното пространство на своите манастирски територии. Тяхната дейност е насочена към създаването на условия за неговото религиозно и социокултурно усвояване от миряните, за осмислянето му като част от православното християнско пространство.”

 

Прочетена 486 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 10:10

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.