Сряда, 07 Септември 2016 03:00

Ще имат ли стопани землищата, ако ги ограничим с бели камъни?

Оценете
(1 глас)

Другото лице на урбанизацията: обезлюдяване, опустиняване, опожаряване.

 

Снимката, която предлагаме като илюстрация, не е от Ирак или Сирия, а остатъци от стопански сгради, построени през 60 – 70 –те години на ХХ  век, в бивш стопански двор на населено място от Странджа – Сакар.

Как, чрез развитие на екологичен и селски туризъм,  да намерим жизнеспособни алтернативи на урбанизационните процеси, обезлюдяващи, опустиняващи, опожаряващи планинските селски райони? Търсенето на верен отговор на този въпрос обедини учредителите на Бургаската асоциация за екологичен и селски туризъм. Как да се възродят, като добри стопани на землищата, местните селищни общности. Основната задача за ръководството на БАЕСТ, в продължение на повече от две десетилетия, е била: работа за създаване на предпоставки за активно участие на селищните общности в изготвяне и осъществяване на програми за устойчиво стопанисване на територията на селищното землище.

За да се осмисли по-добре същността на тази задача, предлагаме, от архива в интернет на списанието за геополитика, геостратегия и анализи – ГЕОПОЛИТИКА, откъси от статия на проф. Марин Деведжиев  „От урбанизация към геоурбанизация”, поместена в брой 3 от 2008 г.  :

„До началото на ХІХ век основното предназначение на земята ( ) е с плодовете си да изхранва обитаващото я население. След Ренесанса и Индустриалната революция от ХІХ век, земята стана и тяхна пространствена основа, на която се разполагат фабриките, железопътните линии и другите обекти на техническата и социална инфраструктура. Около тях, в бързо разрастващите се градове, се струпва придошло от селата население (първоначално, извън градските, останали от Средновековието, крепостни стени). Този бързо разрастващ се процес е известен като урбанизация.

Процесът на урбанизация е двустранен. Характеризира се не само с нарастването на градовете, заради заселващото се население, но и с прамените, които настъпват в населените места, откъдето то се изселва. През последните два века (ХІХ и ХХ) този двустранен характер на процеса си пролича с пълна сила, защото усилията се съсредоточаваха главно върху решаване проблемите на разрастващите се градове. През ХХ век в остър проблем се превърна именно вторият аспект на урбанизацията, т.е. обезлюдяването на обитаваната земя. Още повече, че функциите и като източник на блага за изхранване на населението, постепенно започнаха да се ограничават. Машинната обработка на земята и поддържането на добивите с изкуствени торове, се оказаха само частично решение на възникналия проблем. ......

Към 2006, селата в България са 5076. От тях, махалите и колибите, по приблизителни изчисления, са 672. Заличаването им като вид населени места през 90-те години на ХХ век направи доста по-неясна урбанизационната карта на България.

Забравени са изчезващите малки села и някогашните махали и колиби. В преобладаващата част от тях остават да живеят хора в преклонна възраст, според  чиито деца в градовете е тясно и няма място за тях. В преобладаващата си част, тези последни селски жители, особено в планинските райони, умират самотни.

По данни на НСИ, през 2006, 147 села нямат население, а за тези с по десетина жители няма статистика, макар да са неколкократно повече. От време на време, в медиите се появяват съобщения, че безлюдните села са много повече. Така, поради застаряването, обезлюдяването в България обхваща все по-големи територии. Всъщност, става дума за своеобразно опустиняване на иначе плодородни земи, с които някога са се препитавали значителна част от българите.  ......

Казаното дотук за урбанизацията в България е достатъчна мотивация за провеждане на адекватна урбанистична политика, каквато обаче, въпреки задълбочаващият се демографски срив, все още не се провежда.

Земята

Макар върху нея да се изграждат градовете, за чиито растеж се използва терминът „урбанизация”, тя е и пространството, откъдето се изселват мигрантите към градовете. Тя е терен в градоустройството и площадка в строителството. В настоящия етап на демографски взрив обаче, урбанизационната и роля става определяща.

Пръв, който доказа единството на земята и хората като основа на човешкото развитие, е Жан-Жак Елизе Реклю (1830-1905). В световноизвестния си труд „Земята и хората” (издаден между 1876 и 1894, в 19 тома), той преупва през това единство географското описание на страните, като надхвърля рамките на географския детерминизъм. Наборът на географската му информация доказва определящата роля на единството между земята и хората, но не анализира взаимодействието между тях.

На свой ред, създателят на съвременната географска наука (антропогеографията) Фридрих Ратцел (1844 – 1904), поставя в центъра на геогафията взаимоотношението на човека с природата, продължавайки тезите на Монтескьо и Бюфон в това направление.

През ХХ век, рационалното използване на земята, нейната пространствена измеримост и опазването и, се превърнаха в първостепенни изисквания при урбанизационните процеси.

„Земята – този ценен капитал, е ипотекиран в различни области. Демографският ръст, все по-засилената експлоатация на обработваемата земя, разрушаването на растителната покривка и отрицателните последици от екстензивното животновъдство, водят до запустяването на обширни площи. В известен смисъл последиците от всичко това са толкова страшни, колкото и от ядреното оръжие. Гладът ни заплашва, но в същото време ние превръщаме в безплодна земя около 20 милиона хектара на година”. (Декуре, А., Храна за гладуващите по света, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, май, 1984, с.9) ......

Опазването на земята от разхищаване, деградация, замърсяване и унищожаване, както и ефективното и използване, са важна национална задача. За решаването на възникналите в тази връзка въпроси, през периода след 1952, са приети над 100 нормативни акта, които обаче не дадоха резултати.

По-нататъшната работа в тази насока е свързана с необходимостта да се организира документалната отчетност на земята, на нейните основни елементи и главни качествени показатели чрез разработването на кадастър. Фактически, началото бе поставено с Постановление № 212 на Министерски съвет, от 1954, когато започна да се утвърждава балансът на обработваемата земя, а от 1965 се въведе и отчет на земята, но той не послужи за нуждите на проучването и проектирането, както и за успешното териториално и селищно устройство.

Само на тази основа може да бъде вкаран в ред хаотично вихрещият се бизнес с недвижими имоти, който утежнява урбанизационните процеси в България. В развитите страни, кадастърът е основен регулатор на провежданите действия в тази насока.

Особено тревожно е, че съвременният бизнес посяга и на земи, които са в землищата на населените места, собственост на общините и кметствата. Землището обхваща околовръстно на селото пространство, в точно определени граници. В него се включва земята, чието използване, векове наред, е икономическа база на българското село. След 50-годишно забвение, землището стана популярен термин, по време на възстановяване на (собствеността) на земеделските земи, след 1990. Някога границите между селищните землища се отбелязваха с гранични бели камъни, подобни на тези на държавната граница. Днес ги няма.

Тъй като, в представите на по-младите поколения, колективното използване на земята е започнало едва по време на социалистическата колективизация, следва да се изтъкне, че истинската полза от него е оценена в България още в началото на миналия век, чрез използването на неземеделските земи (главно пасищата), наричани „мера”.

Мерите са колективна собственост на всички стопанства и домакинства, съставляващи селото. Законът от 1912 за мерите, който не е отменян, позволява използването им за всяка цел, за каквато биха били годни, чрез селищен референдум. В българското законодателство, селищното землище обхваща обработваемата земя, горите и другите частно ползвани земи, а също и необработваните пустеещи земи: блата и мочурища; реки и дерета; язовири, езела и водоеми; транспортните трасета; кариери, рудници; застроени площи извън регулацията на населените места и др. Негови стопани са сегашните общини, аналогични на бившите околии, които никога не са били самоуправляващи се органи. Те са механичен сбор на няколко селищни землища, което заличава границите им. Въпреки че понастоящем у нас широко се прогласява необходимостта от разширяване на местното самоуправление, то не дава управленчески функции на кметствата, като стопани на землищата си.

Днес много се говори за опазването на земята като жизнен ресурс, гарантиращ устойчиво развитие. Но без конкретен адрес – къде и кой трябва да осъществява въпросното опазване, това няма практическо значение. Такъв адрес е само землището, стопанисвано от овластен обществен орган.

Когато кметството стане стопанин на землището си, естествено е да се очаква, че се създава условие за преодоляване на неблагоприятната ситуация с използването на земята. Като стопанин на землището, кметството може да превърне негативите, свързани с наличието на необработваема земя, в предимство – като места, където могат да се локализират обекти с неземеделски характер, а земеделската земя да се съхрани и разширява за земеделието.”

 

В заключение трабва да отбележим със съжаление: повечето селища в югоизточния регион вече не са самостоятелни кметства!!!

 

Прочетена 503 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 10:14

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.