Сряда, 10 Август 2016 03:00

Как туризмът да открие и да опази съкровищата на иманярския фолклор?

Оценете
(1 глас)

Драгомир Петров за иманярския фолклор като слабост, любов и път към самопознанието.

 

В биографията на автора на „Превъплъщенията на вълка-пазител”, в интернет  е посочено, че Д. Петров е бил:  редактор в сп. „Български курорти“ (1974 – 1983); главен редактор на сп. „Кръгозор“ (1983 – 1985), заместник-главен редактор (1985 – 1990) и главен редактор (от 1991) на българското издание на сп. „Куриер на ЮНЕСКО“.  От тази справка се вижда, че и служебно е следял за двупосочната връзка между  културно-историческо наследство и туризъм.

В тази публикация, с кратки откъси от негови текстове, ще отговорим частично само на първата част от въпроса, поставен в заглавието.

„Водещо при мен бе желанието да задълбоча познанията си за своя народ, сиреч своето самопознание. Не крия, че по този начин аз продължавах да решавам своя собствен екзистенциален проблем, доколкото съм осъден да прекарам своя единствен и неповторим живот именно тук и именно сега. Така разчупвайки рамките на описателната история, която ни дава външния скелет на събитията, аз се стремях да надникна в психологията на надличния колективен субект, с който се отъждествявам по време на незнайни и знайни събития, затова не съм имал скрупули да използвам всички възможни методи, които можеха да ме приближат към някаква истина за предмета на моята познавателна страст. ...

Мисля, че не би било далеч от истината, ако кажа, че в своята цялост и особено в някои свои изводи тези страници са плод на дилетантизъм. С това не искам да ги омаловажа, а тъкмо напротив. Защото дилетанти са били само големите откриватели, водени от любовен стремеж към един предмет, безкористно избран, за да бъде покорен чрез любовно познание. Затова, убеден, че когато знаеш какво искаш да научиш, методът идва от само себе си, аз предпочитам да продължа именно с предмета на моята любов (diletto), откъдето всичко ще стане ясно.

И ето че тук неочаквано ми идва на помощ самата италианска дума за любовта (с производната дума „любителство”), за да ми напомни колко различно биха протекли моите занимания с фолклора, и то именно иманярския, ако не бях италианист. Какво имам предвид? Това че по време на многогодишната ми работа по пълния български превод на „Божествената комедия” заниманията ми с Данте се пресякоха с една по-стара моя слабост, а именно изучаването на българския иманярски фолклор. Така срещата на тези два свята, на пръв поглед съвсем далечни един от друг, доведе до различни съпоставки, идеи и хрумвания, които никога вече не ме оставиха.

Не е ли иманярският фолклор, който с могъща фантазия рисува невероятни подземни царства, пещери, изоставени златни и сребърни мини, подземни лабиринти от входове и зали, пълни със злато и всевъзможни скъпоценности, преминаването през които е свързано с невероятни опасности, не е ли иманярският фолклор израз на едно пространствено съзнание, склонно да търси винаги същностните ценности и дори символите на абсолюта в дълбочина, за да стигне там „живата вода” или онези невъобразими съкровища, които престават да имат житейско-прагматична стойност, за да се слеят с трансцендента, с върховното познание и изначалния смисъл? ...

Работата е там, че аз наистина смятах да използвам фантастичните видения на иманярския фолклор и възникналите във връзка с тях идеи за написване на един роман. А моите дългогодишни духовни блуждения завързваха и наливаха като плод на откровението мисълта, че ако някога нашата литература създаде образ на невероятен фантаст, който така пълно и метафорично да изразява българския народностен дух, както Одисей елинския, Дон Кихот – испанския, и Фауст – немския, това би бил образът на иманяра. След това бях обсебен от идеята, че онази морфология на пространството – физическо и духовно, в което този образ би могъл да действа, представлява нещо като въртоп (неведнъж иманярската фантазия поставя фантастичните Вълчанови богатства в подземията на местност обозначена с това име), сиреч низходяща спирала, подобна на Дантевата, чиято най-широка и най-горна обиколка е същото, което другаде нарекох един „харман на ветровете”, сиреч историята, която иска да ни изтръгне от тази земя, сливайки се с враждебните нам хоризонтални стихии, тази обиколка се превръща в ада на линеарното време и на екзистенциалния „ангоаз”, от които обезкоренения индивид търси разрешение надолу, там, където низходящите кръгове на спиралата ще се съберат, успокоят, приближавайки се до нейната отвесна ос, и ще заспят в най-долната и точка, там, където времето и терзанието спират, там, където Орфей намира Евридика, а Данте бива посрещнат от своята Беатриче, с други думи, безвремието и вечността. Защото това е точката, от която слизането се превръща в изкачване, а мракът в светлина. Точно това е, мислех си аз, творбата, за която нашата литература е зряла досега, стигайки до тази кръстопътна епоха из синкретичното безвремие и встъпила във ветровитата равнина на историята, която в нашите земи е духала с особено настървение.”

Още за „Превъплъщенията на вълка-пазител” и за автора, виж :

АЛ. ФОЛ ЗА „ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА ВЪЛКА-ПАЗИТЕЛ”

В ГОЛЯМАТА НИВА НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНОСТ?!

 

Прочетена 573 пъти Последно променена в Вторник, 28 Февруари 2017 10:18

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.